Читать «Служители на Здрача» онлайн - страница 6

Кристин бутна старицата и тя залитна назад. После, теглейки Джоуи със себе си, тя забърза към колата, чувствайки се като в кошмар със забавени движения.

Вратата на колата беше заключена. Кристин винаги грижливо я заключваше, но й се искаше поне този път да е пропуснала.

Старицата се промъкваше зад тях, викайки нещо, което Кристин не можеше да чуе, защото в ушите й лудо тупаше сърцето й.

— Мамо!

Джоуи беше почти измъкнат от ръката й. Старицата беше забила закривените си нокти в ризата му.

— Пусни го, проклетнице! — извика Кристин.

— Признай си! — крещеше му старицата. — Признай си какво представляваш.

Кристин отново я бутна.

Жената не го пускаше.

Кристин я удари, силно, първо по рамото, после през лицето.

Старицата залитна назад, Джоуи се измъкна от нея, а ризата му се разкъса.

Някак си, макар и с треперещи ръце, Кристин пъхна ключа в ключалката, отвори вратата на колата и бутна Джоуи вътре. Той излази до съседната седалка, а тя се вмъкна след него зад волана и с огромно облекчение затвори вратата. После я заключи.

Старицата се взираше в прозорчето от страната на шофьора.

— Чуйте ме! — викаше тя. — Чуйте!

Кристин пъхна ключа в контакта, запали колата и натисна неколкократно газта. Двигателят изрева.

С млечнобял от стискане юмрук, лудата жена удари покрива на колата. После отново. И отново.

Кристин включи Файърбърда на скорост и се заизмъква назад от мястото, където беше паркирала, движейки се бавно, тъй като не искаше да нарани старицата, а само да се отърве от нея.

Лудата ги последва, тътрейки се успоредно с тях, държейки дръжката на вратата и взирайки се в Кристин.

— Той трябва да умре. Той трябва да умре.

— Мамо, не ме оставяй да ме хване — каза хлипайки Джоуи.

— Тя няма да те хване, миличък — отвърна Кристин. Устата й беше пресъхнала и тя едва успя да изрече думите.

Момчето се сви до своята заключена врата. От очите му бликаха сълзи, но бяха широко отворени и фиксирани в изкривеното лице на дългокосия хищник в прозорчето на майка му.

Все още движейки се назад, Кристин увеличи малко скоростта, завъртя волана и за малко не удари една друга кола, която идваше бавно по реда. Другият шофьор натисна клаксона и Кристин спря точно навреме, натискайки рязко спирачките.

— Той трябва да умре! — крещеше старицата. Тя удари стъклото с юмрука си.

Това не може да се случи, мислеше Кристин. Не и в един слънчев неделен ден. Не и в мирната Коста Меса.

Старицата удари отново прозореца.

— Той трябва да умре!

В стъклото пръскаха слюнки.

Колата на Кристин беше включена на скорост и се отдалечаваше, но старицата продължаваше да се държи. Кристин увеличи скоростта. Жената продължаваше да се държи за дръжката на вратата, плъзгайки се, тичайки и залитайки успоредно на колата десет фута, двадесет, тридесет фута, по-бързо, още по-бързо. Господи, беше ли тя човешко същество? Откъде една такава старица намираше сила и издръжливост да се задържа по подобен начин? Тя гледаше злобно през страничното прозорче и в очите й се четеше такава кръвожадност, че Кристин не би се изненадала, ако, напук на нейния ръст и години, вещицата беше откъснала вратата. Но накрая тя пусна дръжката, ревейки от ярост и безсилие.