Читать «Служители на Здрача» онлайн - страница 4

Отначало старицата изглежда не представляваше заплаха. Тя беше малко странна, разбира се, но нищо по-лошо от това. Дългата до рамената й грива от гъста посивяла коса изглеждаше развявана от вятъра, макар че през паркинга минаваше само лек ветрец. Тя беше над шестдесет, а може би дори малко над седемдесет години, четиридесетина години по-възрастна от Кристин, но лицето й не беше дълбоко набръчкано, а кожата бе гладка като на бебе. Тя притежаваше неестествена пухкавост, която често се свързваше с кортизонови инжекции. Заострен нос. Малка уста, дебели устни. Закръглена брадичка с дупка. Тя носеше тюркоазно колие, зелена блуза с дълъг ръкав, зелена пола и зелени обувки. На пухкавите й ръце имаше осем пръстена, всичките зелени: тюркоаз, малахит и изумруди. Еднообразното зелено предполагаше някакъв вид униформа.

Тя намигна на Джоуи, ухили се и каза:

— Боже мой, това е наистина един красив млад мъж?

Кристин се усмихна. Спонтанните комплименти от непознати хора не бяха нищо ново за Джоуи. Със своята тъмна коса, наситено сини очи и правилни черти той беше поразително красиво дете.

— Да, сър, една истинска малка кинозвезда — каза старицата.

— Благодаря ви — отвърна Джоуи, изчервявайки се.

Кристин разгледа от по-близо непознатата жена и трябваше да коригира първоначалното си впечатление за добродушна баба. Върху силно измачканата пола на старицата имаше частици мъх, върху блузата — две малки петна от храна, а върху рамената й — пърхот. Чорапите й бяха увиснали при колената, а на левия имаше бримка. Тя държеше тлееща цигара, а пръстите на дясната й ръка бяха жълти от никотина. Тя беше от онези хора, от които децата никога не приемаха бонбони, сладки или друга почерпка и то не защото тя изглеждаше от тези, които тровят или задяват децата (което тя не правеше), а от тези, които държат кухнята си мръсна. Дори при разглеждане отблизо, тя нямаше вид на опасна, а на повлекана.

Тя се наведе към Джоуи, усмихна му се и без да обръща каквото и да било внимание на Кристин, попита:

— Как се казваш, младежо? Можеш ли да ми кажеш името си?

— Джоуи — отвърна срамежливо той.

— На колко години си, Джоуи?

— Шест.

— Само на шест години и вече достатъчно красив, за да караш дамите да припадат!

Джоуи се притесни и силно желаеше да може да се скрие в колата. Но остана на мястото си и се държеше вежливо, както го беше научила майка му.

— Ще се обзаложа на един долар срещу една поничка, че зная кога е твоят рожден ден — каза старицата.

— Аз нямам поничка — каза Джоуи, приемайки облога буквално и предупреждавайки я сериозно, че той няма да е в състояние да плати, ако загуби.

— Това не е ли умно? — попита го старицата. — Така съвършено, така много умно. Но аз зная. Ти си роден на Бъдни Вечер.

— Не — възрази Джоуи. — На втори февруари.

— На втори февруари ли? О, не така! Не се шегувай с мен — каза тя, все още игнорирайки Кристин и все още усмихвайки се широко на Джоуи, заканвайки се с пожълтелия от никотина показалец. — Сигурно е, както че две и две прави четири, че ти си роден на двадесет и четвърти декември.