Читать «В опасност» онлайн - страница 72

— Аз не съм жертва.

— Била си изнасилена. Едва не беше убита. Но си права. Не си жертва. Беше жертва.

— Както и ти.

— По различен начин, но е истина.

— На колко си бил?

— На седем.

— Джеронимо — произнася тя. — Винаги съм се чудила защо точно Джеронимо. Смелост? Решителност? Отмъщение за смъртта на семейството? Великият воин на аначите.

Тя отново е старото си „аз“, в хубав черен костюм, слънчева светлина разпалва всяко парче стъкло в кабинета й. Уин има усещането, че е в центъра на дъга. Дъга, която е нейна. Ако каже истината, цялата истина, тогава има надежда.

— Защото ги е трябвало да станеш герой? — пита тя, опитвайки се да покаже топлота и да скрие страха си. — Трябвало е да станеш воин, защото си останал сам?

— Защото се чувствах безполезен — обяснява той. — Не исках да спортувам, да се състезавам, да бъда в отбори, да правя много неща, които по някакъв начин могат да ме съизмерят и да покажат колко съм безполезен в действителност. Така че един вид стоях настрана, четях, рисувах, пишех. Всички неща, които можеш да правиш в усамотение. Нана започна да ме нарича Джеронимо.

— Защото си се чувствал безполезен? — Ламонт се протяга за газираната си вода, празно изражение на впечатляващото й лице.

Нана винаги му напомняше: „Ти, скъпи, си Джеронимо. Никога не забравяй това, скъпи.“ И Уин казва на Ламонт:

— Едно от многото неща, които Джеронимо е казал, е: „Не мога да си помисля, че сме безполезни или че Бог не би ни създал. И слънцето, мракът, ветровете — всички слушат какво имаме да кажем.“ Така че това е, което трябва да кажа за себе си. Истината, Моник — после добавя: — Сега е твой ред. Аз съм тук, за да те слушам, но само ако възнамеряваш да ми кажеш всичко.

Тя отпива вода, гледа го, обмисля, после пита:

— Защо ти пука, Уин? Защо наистина?

— Справедливост. Най-лошите неща, които се случиха, не са по твоя вина.

— Наистина ли щеше да те е грижа, ако бях влязла в затвора?

— Мястото ти не е в затвора. Нямаше да бъде честно по отношение на другите обитатели.

Изненадана, тя се засмива. Но веселието й бързо изчезва. Пие още вода, ръцете й са неспокойни. Уин я пита:

— Това не е само защото се кандидатира за губернатор. Нали така?

— Очевидно не — отговаря Моник, очите й са вперени в него. — Не. Разбира се, че не. Беше двупластов план. Изгубването на досието за убийството на Финли и появата му после в моя апартамент щеше да превърне „В опасност“ във фарс. Да обърне мен и моята служба във фарс, да спечели благоразположението на губернатора за Хюбър, двамцата са заедно в това. Нямам никакво съмнение. Или съм убита, или съсипана, или и двете. Наистина. Никой не казва мили неща на погребението ми. Защото е безполезно. Джеронимо, и аз тази дума… — тя прави пауза, гледа го. — Безполезно и глупаво.

— Губернаторът е искал да бъдеш убита?

Тя поклаща глава.

— Не. Той просто не искаше да спечеля изборите. Джеси искаше губернаторът да му е благодарен… как, по дяволите, мислиш, е стигнал до това място и такъв живот? Услуги. Манипулиране. Искаше да съм мъртва и — о, да! — това със сигурност щеше да направи живота на Краули по-лесен, но не! Нашият скъп губернатор не би имал куража за това. Джеси винаги иска от всичко по много. Особено пари.