Читать «В опасност» онлайн

Патриша Корнуел

Патриша Корнуел

В опасност

На Джоел Дж. Касимир, един истински майстор.

1

Есенна буря цял ден блъска Кеймбридж и се готви да изпълни яростен бис през нощта. Светкавиците избледняват и гръмотевиците заглъхват, докато Уинстън Гарано (Уин или Джеронимо1, както му викат повечето хора) крачи в сумрака покрай източния край на парка „Дарвард“.

Няма чадър. Няма шлифер. Костюмът марка „Дуто Бос“ и черната му коса са вир-вода и прилепнали по него. Обувките „Прада“ са подгизнали и мръсни заради погрешна стъпка в локва на слизане от таксито. Естествено, шибаният таксиметров шофьор го остави на погрешен адрес. Не на Куинси Стрийт 20 пред Харвардския факултетски клуб, а пред музея на изобразителните изкуства „Фог“. В действителност грешката беше на Уин. Когато се качи на таксито пред международното летище „Логан“, той случайно каза на шофьора: „Харвадският университетски клуб, който е близо до «Фог».“ Мислеше, че ако спомене и двете места, ще изглежда сякаш е учил в Харвард или колекционира изящно изкуство, вместо онова, което е — следовател в щатската полиция на Масачузетс, който кандидатства в Харвард преди седемнадесет години, но не можа да влезе.

Едри капки дъжд падат, сякаш дразнещи пръсти потрепват по главата му. Обзет е от безпокойство, докато стои на старата пътека от червени глинени плочки по средата на древния парк, заобиколен от алени тухлени сгради, и се оглежда нагоре-надолу по Куинси Стрийт. Гледа как хората се точат покрай него в коли и на велосипеди, малцина ходят пеша и присвити под чадъри. Привилегировани хора се движат през дъжда и мъглата, мястото им е тук и те го знаят, както знаят и къде отиват.

— Извинете — казва Уин на един тип с черно яке и торбести избелели джинси, — вашият Менса въпрос за днес.

— Какво? — мъжът се смръщва, след като току-що е пресякъл мократа еднопосочна улица. От гърба му прокапва мокра ученическа чанта.

— Къде е университетският клуб?

— Ей там — отговаря онзи с ненужно раздразнение, вероятно защото ако Уин беше преподавател или някой важен човек, очевидно щеше да знае къде е клубът.

Той се насочва към красиво здание в джорджиански стил със сив покрив от шисти и тухлена веранда, покрита с мокри бели чадъри. Осветените прозорци са топли в спускащия се мрак и тихичкото плискане на фонтан се смесва със звуците от дъжда, докато Уин върви по хлъзгави павета към входната врата, прекарвайки пръсти през мократа си коса. Вътре се оглежда така, сякаш току-що е влязъл на място, където е извършено престъпление, попива околната обстановка и преценява онова, което трябва да е било приемна на някой богат аристократ преди повече от век. Оглежда махагоновата ламперия, персийските килими, месинговите полилеи, викторианските театрални плакати, маслените портрети и полираните стари стъпала, които водят нанякъде, където той вероятно никога няма да отиде.

Сяда на твърд античен диван, а стенният часовник с махало му напомня, че е тук точно навреме и че окръжният прокурор (ОП) Моник Ламонт (Мъни ла Маунт2, както я нарича той), жената, която всъщност ръководи живота му, не се вижда никъде. В Масачузетс ОП имат юрисдикция върху всички убийства и разполагат със собствена щатска полицейска следователска служба, която им е поверена изцяло. А това означава, че Ламонт може да вкара всеки, когото поиска, в личната си команда. Същевременно означава и че може да се отърве от всеки, когото поиска. Той й принадлежи и тя си има начини да му го напомня.