Читать «В опасност» онлайн - страница 71

— Случаят е твой, партньоре.

Те тръгват по плочника на тротоара, насочват се към дървените стъпала, които водят нагоре до верандата, където Джордж и Ким са спрели да ядат. Тогава Ким става от стола си, изгърбена жена с посиняваща коса, хваната с игла на кок, очила с тъмни стъкла, бръчки, които показват, че доста се въси.

— Загубихте ли се? — пита високо тя.

— Не, мадам, определено не сме се загубили — отвръща Сайкс, докато заедно с Уин стъпва на верандата. — Аз съм специален агент Делма Сайкс от Бюрото за разследване в Тенеси. Това е следовател Уинстън Гарано от Масачузетската щатска полиция. С вас ли говорих по телефона неотдавна? — обръща се тя към Джордж.

— Да, защо? — Джордж прочиства гърлото си, дребен мъж, бяла коса, изглежда несигурен, сваля салфетката си от ризата „Изод“, изглежда неуверен дали да се изправи, или да остане седнал.

— Убийството на Вивиан Финли е отворено наново поради нови доказателства — заявява Сайкс.

— Какви доказателства е възможно да има след толкова години? — пита Ким, прави се, че няма представа, дори се опитва да изглежда разстроена от спомена.

— Вашето ДНК, мадам — отговаря й Сайкс.

15

Той и Нана на тайна мисия, средата на октомври е, нощите са започнали да стават свежи и хладни без много лунна светлина.

Уотъртаун кара бързо към адрес, на който според неин клиент през почивните дни в мазето тайно се провеждат кучешки боеве. Ужасяващи, изпълнени с насилие битки: мопсове, териери, булдози, питбули, изгладнели, хапани, разкъсвани на парчета. Вход — двадесет долара.

Уин все още вижда изражението на лицето на Нана, докато чука на вратата, лицето на мъжа, когато тя влезе право в тъмната мръсна къща.

„Държа те между пръстите си — заяви тя, вдигна два пръста и ги притисна. — И ги стискам. Къде са кучетата? Защото ги взимаме всичките на минутата.“ И стисна пръсти колкото сили имаше точно пред подлото му бездушно лице.

„Луда вещица!“ — кресна й той.

„Върви да хвърлиш един поглед в градината си, виж лъскавите нови пенита навсякъде“ — подкани го тя и може би времето бе разкрасило случката, но както Уин си я спомня, щом тя спомена пенитата и мъжът отиде до прозореца да погледне, яростен вятър се е появи от нищото и един клон се блъсна в същия прозорец и го разби.

Нана и Уин потеглят с кола, пълна с кучета, жалки, обезобразени създания, той плаче неудържимо, опитва се да ги милва, да направи нещо, за да не бъдат наранени и да не треперят толкова. Оставят ги в клиниката за животни и подкарват към дома. Станало е много студено. В къщата отоплението е пуснато, а родителите на Уин и Пенсил са мъртви…

— Пенсил? — пита Моник Ламонт от стъкленото си писалище.

— Шантава смесена порода, жълт лабрадор. Пенсил. Защото като кутре винаги дъвчеше моливите ми — обяснява Уин.

— Отравяне с въглероден окис.

— Да.

— Това е ужасно — звучи толкова кухо, когато Ламонт го казва.

— Чувствах го като моя вина — доверява й той. — Може би по същия начин, както ти приемаш, че си виновна за случилото се с теб. Жертвите на изнасилване често изпитват това. Знаеш го. Виждала си го достатъчно в кабинета си и в съда.