Читать «Последна песен» онлайн - страница 141

— Кога?

— Преди няколко седмици. И още веднъж миналата седмица. Очакват ме, когато ми потрябват.

Поредното нещо, което не знаеше. Още една разкрита тайна. Още една истина, предричаща неизбежното. Коремът я присви, призля й.

— Но предпочиташ да си у дома, нали?

— Да.

— До последния момент.

— До последния момент — с непоносимо тъжно лице произнесе той.

Рони излезе от стаята на баща си и се отправи към кафенето. Стив поиска да разговаря с Джона.

Крачеше като в унес по коридорите. Беше почти полунощ, но приемната на спешното отделение бе претъпкана както винаги. Подминаваше стаи, повечето с отворени врати, плачещи деца и разтревожени родители вътре. Медицинските сестри се щураха забързано, пресягаха се към бележниците, товареха колички. Удиви се, че толкова хора търсят помощ посред нощ. Разбираше обаче, че повечето ще са си тръгнали преди зазоряване. А баща й просто щеше да се премести в друга стая веднага щом обработят документите му.

Проправи си път през претъпканата приемна и тръгна към вратата, която водеше към главното фоайе на болницата и към кафенето. Вратата се затръшна зад гърба й и заглуши шума. Чуваше стъпките си, чуваше сякаш и мислите си, виеше й се свят, бореше се с пристъпите на изтощение. Тук идваха болните, тук идваха умиращите. Знаеше, че баща й ще види отново това място.

Едва си поемаше дъх, когато застана пред кафенето. Разтърка зачервените си, подпухнали очи, заричайки се да запази самообладание. Барът не работеше по това време, но пред отсрещната стена имаше автомати и няколко медицински сестри пиеха кафе в ъгъла. Джона и Уил седяха на маса до вратата. Уил вдигна очи към нея. Върху масата стоеше полупразна бутилка с вода, чаша мляко и пакет бисквити за Джона. Брат й се обърна и я погледна.

— Много се забави — каза той. — Какво става? Добре ли е татко?

— Оправя се. Но иска да говори с теб.

— За какво? — Джона остави бисквитката. — Ще ми се кара ли?

— Не, нищо подобно. Иска да ти обясни какво става.

— Защо не ми кажеш ти?

Сърцето й уплашено подскочи от тревожния му глас.

— Защото иска да си поговори с теб насаме. Както с мен. Ще те заведа и ще те почакам пред вратата. Съгласен?

Джона стана и се запъти към входа. Рони го последва бавно.

— Съгласен — подхвърли той и на нея й се прииска да побегне. Но не можеше да го остави.

Уил не отлепяше поглед от нея.

— Почакай една минутка — подвикна Рони на Джона.

Уил се изправи с изплашено изражение. „Разбрал е“, помисли си Рони. Някак си беше разбрал.

— Ще ни почакаш ли? — попита тя. — Знам, че сигурно си…

— Ще ви почакам, разбира се — тихо каза той. — Колкото трябва.

Рони си отдъхна и го погледна с благодарност. После се обърна и последва брат си. Тръгнаха по пустия коридор към шумната и трескава приемна на спешното отделение.

Не беше губила близки хора. Родителите на баща й бяха починали и тя бе присъствала на погребенията им, но към тях не беше привързана. Не им беше гостувала. Бяха по-скоро непознати и така и не усети тяхната липса. Единствената й по-болезнена среща със смъртта беше, когато Ейми Чайлдрес — учителката й по история в седми клас — загина при катастрофа през лятната ваканция. Научи първо от Кейла. Почувства се по-скоро шокирана, отколкото тъжна, понеже Ейми беше много млада. Госпожица Чайлдрес беше малко над двадесетте, преподаваше едва от няколко години. Рони още помнеше колко нереална й се стори вестта, че е починала. Учителката се държеше приятелски с тях, беше сред малкото, които се смееха с пълно гърло в час. Не знаеше какво да очаква, когато се завърна в училището през есента. Как реагират хората на подобни събития? Как ли го преживяват другите учители? Крачеше по коридорите и търсеше знак за някаква промяна, но освен малката табелка, закачена на стената до директорския кабинет, всичко си беше постарому. Учителите преподаваха, а в междучасията разговаряха във фоайето. Забеляза госпожа Тейлър и господин Бърнс, с които госпожица Чайлдрес често обядваше. Двамата вървяха по коридора и се смееха.