Читать «Последна песен» онлайн

Никълъс Спаркс

Последна песен

На приятелите ми Тереза Парк и Грег Ирикура

Пролог

Рони

Рони се взираше през прозореца на спалнята и се питаше дали пастор Харис вече е в църквата. Предположи, че сигурно е там, и вперила поглед в разпенените вълни, се почуди дали той все още забелязва струящата светлина през цветното стъкло над него. Едва ли — поставиха прозореца преди повече от месец, а пасторът навярно беше твърде зает, за да съзерцава играта на багрите. Рони се надяваше поне някой новодошъл в града да се е отбил тази сутрин в църквата и да е изпитал същото вълшебно усещане, което бе завладяло нея, когато в онзи студен септемврийски ден зърна водопада от лъчи. Надяваше се и посетителят да се запита откъде ли са взели този прозорец и да поспре за миг да се наслади на красотата му.

Беше будна от час, но още не бе готова да посрещне деня. Тази година ваканцията беше необичайна. Вчера заведе по-малкия си брат Джона на разходка край брега. Тук-там по верандите на околните къщи имаше коледни елхи. По това време на годината плажът беше изцяло на тяхно разположение, но Джона сякаш не забелязваше вълните и чайките, които го очароваха само допреди няколко месеца. Вместо това поиска да отидат в работилницата, но и там се задържа едва няколко минути и си тръгна, без да отрони дума.

На леглото до нея лежаха разпръснати снимките в рамки от малката крайбрежна къща и още няколко дреболии. Разглеждаше ги една по една в тишината. Внезапно някой почука на вратата. Майка й подаде глава.

— Искаш ли да закусиш? Намерих овесени ядки в шкафа.

— Не съм гладна, мамо.

— Трябва да хапнеш нещо, скъпа.

Рони продължаваше да се взира невиждащо към купчината снимки.

— Сгреших, мамо. И не знам какво да направя.

— Баща си ли имаш предвид?

— Всичко.

— Искаш ли да поговорим?

Рони замълча. Майка й влезе и седна до нея.

— Понякога разговорът помага. Толкова си мълчалива напоследък.

Рони почувства как в миг я залива вълна от спомени — пожарът и строежът на църквата, прозорецът от цветно стъкло, песента, която написа накрая. В ума й изплуваха образите на Блейз, Скот и Маркъс. На Уил. Беше на осемнадесет. След едно лято на предателство, арест, любов. Не беше толкова отдавна, но понякога й се струваше, че тогава е живяла в кожата на непознат.

— Къде е Джона? — въздъхна Рони.

— Излезе. Брайън го заведе до магазина за обувки. Като кученце е. Стъпалата му растат по-бързо от всичко останало.

Рони се усмихна, ала усмивката й се стопи бързо, както се бе появила. Възцари се тишина. Майка й събра дългата й коса и я върза на свободна опашка на тила. Правеше го, откакто дъщеря й бе малко момиче. Странно. Привичното действие все още действаше успокояващо на Рони. Не че би го признала, естествено.

— Знаеш ли какво — подхвърли майка й, отвори гардероба и остави куфара върху леглото, — защо не ми разкажеш, докато си събираш багажа?

— Не знам откъде да започна.

— От самото начало? Джона спомена някакви костенурки.

Рони кръстоса ръце. Историята не започваше оттам.

— Не точно — подхвана тя. — Макар да не бях тук, когато е станало, мисля, че лятото всъщност започна с пожара.