Читать «Последна песен» онлайн - страница 139

Нямаше да я дочака да се омъжи, нямаше да прегърне внуците си. Мисълта, че трябва да изживее дните си без него, беше непоносима. Не беше справедливо. Никак.

— Кога възнамеряваше да ми кажеш? — суховато попита тя.

— Не знам.

— На сбогуване? Или след като се прибера в Ню Йорк?

Той замълча. Рони усети как кръвта нахлува в страните й. Разбираше, че не бива да се ядосва, но не успя да се овладее.

— Какво? По телефона ли смяташе да ми съобщиш? Какво щеше да кажеш? „О, извинявай, че пропуснах да го спомена през лятото, но съм болен от рак. Ти как си?“

— Рони…

— Ако си искал да криеш, защо ме доведе тук? Да те гледам как умираш?

— Не, скъпа. Точно обратното. — Стив извърна лице към нея. — Исках да дойдеш, за да погледам как живееш.

При тези думи тя почувства как нещо дълбоко в нея се отприщва — като първите камъчета, свличащи се по склона преди лавината. Чу как в коридора две медицински сестри разговарят тихо. Флуоресцентните лампи жужаха над главата й и хвърляха синкав плащ по стените. Системата капеше ритмично — обикновена болнична обстановка, но всъщност нямаше нищо нормално. Рони усещаше гърлото си подпухнало и лепкаво като тесто. Извърна очи, молейки се сълзите да не потекат.

— Съжалявам, скъпа — продължи баща й. — Наистина трябваше да ти кажа, но исках да прекараме нормално лятото. И вие, и аз. Да опозная отново дъщеря си. Ще ми простиш ли?

Молбата му я прониза до дъното на душата й. Тя извика неволно. Баща й умираше, но искаше прошка. Стана й толкова мъчно, че не намираше думи да отговори. Стив й протегна очаквателно ръка. Рони поклати глава.

— Прощавам ти, разбира се — каза. И се разплака.

Приведе се, склони глава върху гърдите му и разбра колко е отслабнал. А тя дори не бе забелязала. Усещаше острите очертания на костите. Осъзна как тялото му месец след месец е линеело. Сърцето й се сви от угризения, че не е обърнала внимание, потънала в собствения си живот.

Баща й я прегърна и сълзите й рукнаха по-силно, защото скоро този най-обикновен жест на обич щеше да е невъзможен. Спомни си деня, когато пристигна, и гнева, който изпитваше към него. Спомни си как излетя от къщата, защото не желаеше да я докосва. Тогава го мразеше, сега го обичаше.

Радваше се, че е разбрала тайната му, макар с цялото си сърце да копнееше да не е истина. Усети как милва косата й. Скоро нямаше да може да прави това, скоро нямаше да е тук. Рони стисна очи, опитвайки се да забрави бъдещето. Имаше нужда от него. Да споделя тревогите й, да й прощава, когато греши. Имаше нужда да я обича както през изминалото лято. Искаше го завинаги, но разбираше, че скоро ще го изгуби.

Остана дълго в прегръдките му, хлипаща като малко дете.

По-късно той отговори на всичките й въпроси. Разказа й за баща си, как ракът се предава по наследство в семейството й, как болките се засилили в началото на годината. Обясни й, че химиотерапията е безпомощна, понеже болестта е поразила много органи. Рони го слушаше и си представяше как зловещите клетки се движат из тялото му — опустошителна армия, сееща смърт. Сподели с нея, че е отказал лечение, защото така болестта само ще се забави, но състоянието му няма да се подобри. Тя отново се ядоса, че не й е казал по-рано. Почувства обаче, че е постъпил правилно. Ако знаеше, лятото нямаше да е същото. Отношенията им щяха да се развият другояче, да поемат в съвсем друго русло.