Читать «Последна песен» онлайн - страница 140

Стив беше блед. Морфинът го унасяше в дрямка.

— Още ли те боли? — попита тя.

— Не както преди. По-малко — увери я той.

Рони кимна и отпъди образа на смъртоносните клетки, превземащи тялото му.

— Кога съобщи на мама?

— През февруари, веднага щом разбрах. Но я помолих да не ви казва.

Рони се опита да си припомни как се е държала майка й по онова време. Сигурно е била притеснена, но тя не беше забелязала или просто не беше обърнала внимание. Както винаги, беше мислила само за себе си. Искаше й се да вярва, че се е променила, но знаеше, че не е точно така. Заради работата и срещите с Уил почти не беше отделяла време на баща си, а никой не може да върне времето назад.

— Ако ми беше казал, щях да стоя повече вкъщи. Щяхме да се виждаме по-често, щях да ти помагам, за да не се изморяваш.

— Достатъчно беше, че си тук.

— Но така нямаше да стигнеш до болницата.

Той протегна ръка към нея.

— По-скоро това, че прекарваше безгрижно лятото, че наблюдавах как се влюбваш, ме държеше далеч от болницата.

Макар баща й да не го спомена, Рони усети, че не очаква да живее още дълго. Опита се да си представи живота си без него.

Ако не беше дошла тук, ако не му беше дала шанс, навярно по-лесно щеше да се сбогува с него. Но не стана така и нямаше да е лесно. Чуваше го как трудно си поема дъх в зловещата тишина и отново отбеляза колко много е отслабнал. Запита се дали ще доживее Коледа, дали ще дочака да му дойде отново на гости.

Беше сама, баща й умираше, а тя бе напълно безпомощна.

— Какво ще стане? — попита тя.

Стив не беше спал дълго. Събуди се след десетина минути и обърна очи към нея.

— Какво имаш предвид?

— В болницата ли ще останеш?

Въпросът, който най-много я плашеше. Когато баща й се унесе, тя го хвана за ръката, опасявайки се, че той ще прекара тук последните дни от живота си. В стаята, миришеща на дезинфектанти, заобиколен от напълно непознати медицински сестри.

— Не — отвърна баща й. — Ще се върна у дома след няколко дни — усмихна се и добави: — Поне се надявам.

Тя стисна ръката му.

— И после какво? Когато си тръгнем?

Стив се замисли.

— Искам да довърша прозореца. И песента. Все си мисля, че е някак… по-специална.

Рони придърпа стола си по-близо.

— Питах кой ще се грижи за теб.

Баща й не отговори веднага, но се опита да се поизправи в леглото.

— Всичко ще бъде наред — каза той. — Потрябва ли ми нещо, ще се обаждам на пастор Харис. Живее само на няколко пресечки.

Рони си представи как пастор Харис — с обгорелите си ръце и бастуна — се опитва да помогне на баща й да влезе в колата. Стив явно прочете мислите й.

— Както казах, всичко ще бъде наред — измърмори той. — Знаех какво ме чака и ако се случи най-лошото, към болницата има хоспис.

И там не искаше да си го представя.

— Хоспис?

— Не е толкова зле. Разгледах го.