Читать «Свят на смъртта I» онлайн - страница 89

Защо да не преброи активите си. Е, беше разнебитен, но все още жив. Натъртванията изглеждаха незначителни, а счупени кости нямаше. Пистолетът му все още работеше и щом се сети за него, оръжието му незабавно се подаде от кобура, после отново се прибра. Пирийците произвеждаха доста здраво въоръжение. И уредът за първа помощ функционираше. Ако запазеше разсъдъка си, ако успееше да се движи по сравнително права линия и да преживява от природата наоколо, той имаше доста големи шансове да се добере до града. А съвсем друг въпрос беше как щяха да го посрещнат там. Щеше да разбере, след като пристигне. Сега най-важното бе да се добере дотам.

В колонката на пасивите му първа се нареждаше планетата. Пиръс. Притегляне, което изсмуква всичките ти сили, убийствени метеорологични условия и свирепи животни. Можеше ли да оцелее? Сякаш в подкрепа на разсъжденията му небето потъмня и из гората се понесе свистенето на дъжд, който наближаваше. Джейсън с мъка се изправи на крака и се ориентира, преди дъждът да е заличил всякаква видимост. На хоризонта смътно се очертаваше назъбена планинска верига — спомни си, че на отиване бе прелетял над нея. Първоначално тя щеше да му послужи като цел. Веднъж да стигне до нея, и тогава щеше да мисли за следващия етап от пътуването.

Вихрушката носеше листа и кал, а след тях ливна и самият дъжд. Подгизнал, премръзнал и вече изтощен докрай, той крачеше несигурно, но упорито по планетата на смъртта.

Настъпи нощ, но дъждът не спираше. Джейсън не можеше да следи за посоката, затова нямаше смисъл да продължава пътя си. А на всичкото отгоре се намираше и на ръба на изтощението. Очертаваше се да вали цяла нощ. Всички дървета бяха дебелостволи и хлъзгави — едва ли би могъл да се покатери по тях и при притегляне, равно на земното. Търсеше подслон под повалените дървета и гъстите храсти, но и там беше влажно, както в останалата част на гората. Най-накрая той се сви на завет под едно дърво и заспа под дъждовните капки, мокър до кости и треперещ от студ.

Към полунощ дъждът престана и температурата рязко се понижи. Джейсън сънуваше, че умира от измръзване; с мъка се разбуди и видя, че това си е почти истина. През клоните се сипеше ситен сняг, който покриваше земята и навяваше към него. Студът го пронизваше целия, той кихна и усети болка в гърдите. Разнебитеното му, вкочанено тяло се стремеше единствено към отдих, но искрицата разум, който все още блещукаше в него, го изправи на крака. Ако легнеше отново, чакаше го сигурна смърт. Хвана се с една ръка за дървото, за да не падне, и се затътри около него. Крачка след крачка, отново и отново, и така, докато ужасният студ понамаля и той престана да трепери. Сега пък умората плъзна по тялото му като мека, сива пелена. Той продължаваше обиколките си повече със затворени очи, отваряше ги само когато паднеше и трябваше да се мъчи да се изправи на крака.

Призори слънцето разнесе снежните облаци. Джейсън се облегна на дървото и премигна с възпалените си очи към небето. Наоколо земята беше цялата бяла, с изключение на кръга от черна кал под дървото, който той бе очертал, препъвайки се. Джейсън бавно плъзна гръб надолу по гладкия ствол, седна на земята и остави слънцето да го напече.