Читать «Свят на смъртта I» онлайн - страница 88

Нямаше начин да прецени за колко време ракетата ще потъне напълно, а и на Джейсън съвсем не му беше до подобни разсъждения. Разнебитен и окървавен, той с последни сили се измъкна навън. Сетне, като шляпаше и падаше, той се отправи към по-твърда земя и седна тежко веднага, щом намери място, което щеше да го издържи.

Зад него потъна с бълбукане спасителната ракета. Известно време на повърхността излизаха мехурчета от хванатия в капан въздух, после изчезнаха и те. Водата се успокои и сега, освен строшените клони, нищо друго не подсказваше, че тук някога е идвал кораб.

Над тресавището бръмчаха насекоми и единственият звук, който нарушаваше покоя на гората отсреща, бе жестокият рев на някакво животно, нахвърлило се върху плячката си. Но ехото постепенно заглъхна и отново настъпи дълбока тишина.

Джейсън с мъка се отърси от унеса си. Имаше чувството, че тялото му е минало през месомелачка, а замъгленото му съзнание не можеше да роди ни една мисъл. След дълги минути съсредоточаване той стигна до заключението, че най-напред се нуждае от уреда за първа помощ. Обаче му беше много трудно да го откачи, а и бутонът не работеше. Най-сетне изви ръката си, докато успя да я намести под отвора, и натисна целия уред. Той забръмча усърдно — Джейсън предполагаше, че го е включил, макар да не усещаше иглите. Пред очите му се завъртя всичко, но не след дълго си дойде на мястото. Болкоуспокояващите средства задействаха и той бавно излезе от тъмния облак, който бе помрачил съзнанието му в момента на катастрофата.

Разсъдъкът му се възвърна, а заедно с него и чувството за самота. Той беше без храна, без приятели, заобиколен от враждебните сили на една чужда планета. Дълбоко в него започваше да се надига паника, която успя да потисне с огромното усилие на волята.

— Мисли, Джейсън, не се поддавай на чувствата — произнесе той на висок глас, за да се успокои, но веднага съжали, тъй като в тази пустош гласът му прозвуча слабо, дрезгаво и истерично. Нещо дращеше в гърлото му, той се изкашля, за да го прочисти, и изплю кръв. Видът на червеното петънце неочаквано го ядоса. Той ненавиждаше планетата на смъртта и невероятната тъпота на хората, които я населяваха. Проклятията, изречени на висок глас, звучаха по-добре и по-въздействащо. Той престана да вика и да размахва заканително пръст във въздуха, но, изглежда, му беше олекнало. Ядът разми страха и го върна към действителността.

Сега вече му беше приятно да седи на земята. Слънцето го стопляше, а като се облегна назад, почти забрави непрестанната тежест на двойното притегляне. Ядът бе изличил страха, а отдихът разсейваше умората. Някъде дълбоко в съзнанието му напираше старото, банално успокоение: „докато е жив човек, все има надежда“. Той се усмихна криво на изтърканите думи, но същевременно разбираше, че в тях се таи една неоспорима истина.