Читать «Свят на смъртта I» онлайн - страница 27

Джейсън обви с пръстите на дясната си ръка въображаем приклад и присви показалеца си. В същия миг дланта му се разтърси от съкрушителна ударна сила, последвана от оглушителен трясък. Пръстите му, наполовина вдървени, стискаха пистолета, а от дулото се виеше дим.

— Разбира се, докато не се научиш да го владееш, патроните са само халосни. Пистолетите винаги са заредени. Нямат предпазител. Погледни хубаво спусъка. При изваждането можеш да присвиеш още малко пръста, с който натискаш, тъй че пистолетът да стреля веднага щом докосне ръката ти.

Това несъмнено бе най-поразяващото оръжие, с което Джейсън бе боравил някога, както и най-трудното за управление. Преодолявайки причинената от силното притегляне пареща болка в мускулите, той полагаше неимоверни усилия да овладее дяволското изобретение. А то го вбесяваше, тъй като изчезваше в кобура тъкмо преди да натисне спусъка. Но още по-отвратително бе, че изскачаше преди самият той да е съвсем готов. Пистолетът отиваше на мястото, където трябваше да се намира ръката му. Ако пръстите не бяха поставени по съответния начин, то той ги размазваше. Джейсън престана да се упражнява едва когато ръката му посиня до кръв.

С времето щеше да овладее това оръжие, но той вече разбираше защо пирийците никога не се разделят с пистолетите си. Все едно да се разделят с част от собственото си тяло. Пистолетът се плъзгаше от кобура до дланта му толкова бързо че той не успяваше да реагира. Много по-бързо от мозъчната команда, която присвиваше ръката в хватката за пистолет. Все едно че от пръста ти излизаха гръм и мълнии. Насочиш го и баам! — избухва.

Бруко го бе оставил да се упражнява сам. Когато ръката го заболя толкова, че не можеше повече, той спря и се запъти към стаята си. На един завой зърна позната фигура, която се отдалечаваше от него.

— Мета! Почакай за секунда! Да ти кажа нещо!

Тя се извърна и едва го изчака да се дотътри до нея, въпреки че Джейсън се движеше с максимална бързина за условията на двойното притегляне. У нея сякаш не бе останало нищо от момичето, с което се бе сприятелил на кораба. Носеше високи ботуши до коленете, а тялото й се губеше в огромен костюм от някаква метална тъкан. Стройната й талия се издуваше от колан с гранати. Самото й изражение бе студено и сдържано.

— Липсваше ми. Не знаех, че си в тази сграда. — И той протегна ръка към нейната, но тя се отдръпна.

— Какво искаш?

— Какво искам ли? — повтори той с едва сподавен гняв. — Аз съм Джейсън, не ме ли помниш? Приятели сме. Нима не е позволено на приятелите да разговарят, без да си „искат“ нещо?

— Онова, което се случи на кораба, няма нищо общо с това, което става на Пиръс. — Тя тръгна нетърпеливо напред и продължи. — Приключих с реадаптацията си и трябва да се върна на работа. Ти оставаш тук, в херметическите сгради, тъй че няма да се виждаме.