Читать «Наградата» онлайн - страница 8

— Но ти не искаш да правиш това.

— Е, понякога се налага да правиш онова, което не ти се иска. На теб например всъщност не ти харесва да си рецепционист и момче за всичко.

— Не е същото.

— И защо не?

— Ами едната причина е, че аз съм много по-млад от теб.

Хънт едва не се изсмя.

— На четирийсет и пет човек съвсем не е с единия крак в гроба, Мик. Известни са случаи, когато хората започват отначало на тази възраст. Гьоте е написал „Фауст“ на осемдесет, така че в мен може би все още има някаква надежда.

— Не става дума за това. Не е само възрастта. Ти обичаш това, което вършиш.

— Дяволски сигурно е, че не обичам да седя в офиса и да чакам телефонът да звънне.

— Но когато има работа…

— Сигурно. Не е лошо. Не споря. Много ми харесва, когато бизнесът работи. — Той повдигна длани на няколко сантиметра от масата. — Но ти знаеш какво е напоследък. Не виждам как може нещата да се обърнат. Затова реших да ти дам няколкоседмично предизвестие — ще те водя на ведомост, докато не затворя окончателно, но си помислих, че заслужаваш да узнаеш веднага, щом го реша, а аз вече почти го направих.

— Почти или напълно?

— Е, почти напълно, освен ако не се случи нещо драстично. Исках също да ти кажа колко високо оценявам всичко, което направи за мен през последните няколко месеца. Но не мога да искам от теб да продължаваш, когато сам не виждам никакво бъдеще в това.

Най-накрая Мики забеляза чашата си с вино. Той я вдигна и изпи солидна глътка.

— И така, какъв е крайният срок?

— Ами наемът за офиса е предплатен за още два месеца, а трябва да направя едномесечно предизвестие. Така че, предполагам говорим общо взето за трийсет дни.

— Освен ако нещо не се появи и не обърне нещата?

— Не бих залагал на това, Мик. В този момент наистина не виждам какво би могло да се случи.

Нещо избръмча до главата на Мики и той замахна по посока на дразнещия звук, който така грубо го бе изтръгнал от следобедната му дрямка. Телефонът се сгромоляса на пода пред бюрото му и слушалката се търкулна на паркета.

Мики скочи от стола си, викайки:

— Идвам. Съжалявам. Секунда. — Той заобиколи бюрото, грабна слушалката и дишайки тежко успя отново да се извини, преди да си даде сметка къде се намира. Тогава каза:

— „Клуб Хънт“ Мики на телефона.

Мъжки глас:

— Всичко наред ли е там?

— Да. Просто съборих телефона на пода. С какво мога да ви помогна?

— Каза, че си Мики, нали?

— Да.

— Добре, почакай за минута. Тук има някой, който иска да говори с теб.

Мики почака, после чу гласа на дядо си.

— Хей, Мик, ти ли си?

— Джим?

— Да. Същият.

— Какво става? Как си?

— Ами… малко прецакан.

— Къде си?

— В „Шемрок“.

— Добре ли си?

— Добре. Добре съм. Но съвсем скоро ще ми трябва превоз до вкъщи.

Мики си погледна часовника и изпусна въздишка.

— Джим, едва четири часът е. Ще съм на работа поне още един час.

— Не мисля, че Моуз ще ми даде да пия още един час.

— Кой е Моуз?

— Барманът. Добро м’че — изломоти той.

— А защо просто не пийнеш вода или нещо такова? Ще ти даде ли да пиеш вода?

— Аз не пия вода. Знаеш ли какви ги вършат рибите във водата? Не ти трябва да знаеш. Може би ще ми даде още едно питие? — Прозвуча сякаш предложението му се отнасяше до някого пред него. — Май не, обаче. Не. — И пак към Мики: — Клати глава. Задръж така за секунда. Ето ти го отново. Кажи му, че ще пия бавно.