Читать «Наградата» онлайн - страница 10

— ’стествено. Можех и пеша да се прибера, ако се наложи.

— Е, слава Богу, че не се налага. Платил ли си?

— Още като дойдох. Винаги правя така.

— И аз така съм чувал. Винаги. Добре. Да тръгваме.

Старият човек сложи крака на пода и се изправи, облягайки се на Мики. Барманът видя какво става и одобрително кимна към Мики. Безмълвно изрече с уста „Благодаря“.

Пар успя да се задържи прав, докато маневрираха по посока към изхода и после навън. Все още беше ясен топъл ден и слънцето светеше в очите им, докато отиваха към колата. Мики изтърси Пар на предната седалка, заобиколи и също седна.

— Това заради Доминик Комо ли е? — попита той.

Дядо му, облегнал глава назад със затворени очи, се извърна към Мики и отрони още една сълза.

— Обичах това момче — каза той.

Мики улесняваше паркирането си в града като предвидливо държеше в жабката на колата един пропуск за инвалиди и при нужда го вадеше и слагаше отгоре на таблото. Изненадващо ценният син знак му бе даден от дядо му. На теория само инвалидите би трябвало да имат достъп до тях, а Джим Пар не беше инвалид.

Нито пък Доминик Комо, ако става на въпрос.

Комо обаче притежаваше инвалидни карти за онези специални случаи, когато нищо друго не вършеше работа. И когато Пар се пенсионира преди осем години, той му подари една. Комо бе в състояние да набавя неща, на които хората нямаха право. Това бе един от талантите му, а достъпът до такива неща бе сред бонусите от бившата служба на Пар.

Така че паркирането не бе такъв ужасен проблем, какъвто би бил иначе. Днес Мики си намери място до евакуационния изход на Университетския медицински център, само на няколко пресечки от апартамента им. До този момент Джим вече хъркаше.

Петнайсет минути по-късно старият човек бе в леглото си, облечен, но без обувки, завит с одеяло. Мики затвори вратата на спалнята. Беше изпотен, тъй като на практика бе отнесъл Джим на ръце до втория етаж, където живееха. Той обезсърчено огледа разхвърляната всекидневна — сгъваемото легло на Тамара бе смъкнато от стената и си стоеше неоправено. Навсякъде имаше разпръснати вестници от последните няколко дни. На почти всяка плоска повърхност бяха оставени чаши от кафе.

Захвана се да оправя и когато привърши отиде до своята стая — по-скоро голям гардероб — с прозорец, гледащ към стената на апартамента до тях. Имаше легло, етажерка за книги, направена от дъски и тухлички, малка тоалетка-бюро, няколко фотоса по стените.

Изобщо не влезе вътре. Остана застинал на прага. Нищо чудно, че изхвърчаше от това място винаги, когато можеше.

Тук нямаше как да се живее.

Смъртта на Доминик Комо, вече потвърдено убийство, бе водеща в новините от пет часа. Както и подозираше Мики, причината не бе удавяне, по-скоро някои го бе ударил отзад по главата с тъп предмет. Комо е бил обявен за изчезнал четири дни преди тялото му да бъде открито полупотопено в лагуната, недалеч от Двореца на изящните изкуства от…

Седнал пред телевизора, Мики се приведе напред леко шокиран при вида на собствения си образ, който се появи на екрана като част от голямата случка на деня. Разбира се, сутринта на местопроизшествието той бе говорил с няколко репортери, но така и не му хрумна, че ще стане дума за него, тъй като неговата роля в голямата история в най-добрия случай бе бележка под черта. Ето го обаче по телевизията, описва как се е натъкнал на трупа. Помисли си, че е доста готин, въпреки, че изглеждаше много млад и рошав, и внезапно осъзна, че последното е логична последица от спането на открито под дърветата.