Читать «Наградата» онлайн - страница 6

Въпреки това Мики не само бе останал с Хънт, но се бе отказал и от по-доходната си ежедневна работа в таксиджийството, напуснал бе повечето от готварските си курсове и бе заел мястото на сестра си на рецепцията. Постъпи така не само, защото Уайът Хънт бе добър шеф. Той буквално бе спасил живота и на двама им — Мики и Тамара — когато бяха деца.

По онова време Хънт беше социален работник в Службата за закрила на детето и бе получил обаждане за някакви деца, които няколко дни поред отсъствали от училище. Когато отиде да ги провери, Хънт установи, че децата, Тамара и Мики, съответно на десет и на седем години, умираха от глад в буквалния смисъл на думата, а майка им лежеше мъртва от свръхдоза хероин зад затворената врата на стаята си.

След това Хънт направи какво ли не, само и само да ги предпази да не ги дадат в приемни семейства, и накрая успя да открие дядо им по майчина линия, Джим Пар, и да го убеди да се срещне с внуците си, за чието съществуване той почти не знаеше. В крайна сметка тази среща бе довела до официално осиновяване и нов живот за всички тях — в доста голяма оскъдица, с проблеми от финансов и емоционален характер, но все пак толкова близко до истинско семейство, колкото бе възможно за един дядо вдовец, отглеждащ сам две малки деца.

И всичко стана, благодарение на Уайът Хънт, който не се бе отказал от тях.

Така че сега, Мики също нямаше да го изостави. Щеше да остане, докато бизнесът пресекнеше и се изпареше напълно. Или докато възкръснеше. И в двата случая той щеше да е на борда до края. Все още бе млад, само на двайсет и седем. Собствените му планове — да стане главен готвач и да отвори ресторант от световна класа — можеха да почакат, тъй като, подобно на повечето американци на неговата възраст, той щеше да живее вечно.

Разбира се, Мики, какъвто си бе съвестен, се беше обадил от Марина още преди три часа — на мига, в който разбра, че ще закъснее за работа — и бе записал на телефонния секретар част от историята, но все пак бе премълчал повечето.

Откриването на тялото бе отклонило шумотевицата от демонстрацията. Веднага щом бе дотичал там и се бе обърнал към един от полицаите, телевизионните ванове и голяма част от тълпата се юрнаха към другия край на лагуната, за да видят трупа във водата.

Сега той влезе в двустайния офис на „Клуб Хънт“. В дъното изскърца стол и Уайът Хънт се показа на вратата вдясно, точно зад рецепцията. Висок и мускулест, той носеше спортен панталон, синя риза и по-тъмносиня вратовръзка. Мики знаеше, че спортното му палто сигурно виси закачено на облегалката на стола в неговия кабинет в дъното.

— Тъкмо навреме — каза Хънт.

— За какво? Кажи ми, че имаме някаква работа.

— Включвам се в глупавата ти игричка. Имаме някаква работа.

Мики размаха юмрук.

— Страхотно. Ти излизаш ли?

— Да.

— Къде?

— Обяд в „Ле Сентрал“.

Мики подсвирна. „Ле Сентрал“ беше изискан френски ресторант на ъгъла на улица „Буш“. По всяка вероятност това означаваше, че Уайът бе попаднал на клиент с дълбоки джобове, който щеше да плати сметката.