Читать «Наградата» онлайн - страница 40

— Какво?

— Затвора. — Той остави чашата.

— Какво за затвора? — Тонът й внезапно стана сопнат, уплашен. В очите й той забеляза сянка на мрачната ярост, за която тя бе говорила. — Няма да ида в затвора — прошепна Алиша. — Ти обеща да не го допуснеш.

— Това продължава да бъде нашето намерение.

— Нищо не съм направила на Доминик. Честна дума.

— Спокойно, Алиша. Не съм казал, че си направила. Казах, че ще се опитаме да не допуснем да влезеш в затвора. Но само, за да те подготвя за всякакви евентуалности, трябва да знаеш, че в крайна сметка това може да се окаже невъзможно. Това ще е важна част от работата ни, но вероятно не единствената.

— Не, не става така. Трябва да бъде най-важната, Мики. Не разбираш ли? Аз нищо не съм направила. — И тя отново подчерта мисълта си с докосване на крака му. — Не мога да ида в затвора.

— Ян каза същото. Според него, това щяло да те убие. — Той погледна към нея. Алиша си отдръпна ръката, прегърби се и сключи ръце в скута си. — Исках само да те окуража, че дори и да се стигне дотам, ще можеш да го преодолееш.

— Как можеш да говориш така? Откъде си сигурен? Бил ли си някога в затвора?

— Не, но зная…

Сега вече тя се развика:

— Не ме интересува какво знаеш! Не можеш да знаеш, докато не попаднеш там. Не е това, което си мислиш, ясно? Там имат пълен контрол върху теб. Не мога да ида в затвора отново.

Ненадейно барманът се озова до тях.

— Всичко наред ли е?

Алиша стрелна с поглед Мики, после бармана.

— Да. Всичко е наред — каза тя. — Извинявайте.

— Само ако може малко по-тихо, а?

Щом той се върна на бара, в продължение на една дълга минута те мълчаха. Накрая Мики каза:

— Отново?

Тя пак се беше прегърбила и дишаше тежко.

— Алиша?

Накрая, с дълбока въздишка, тя изпъна тяло.

— Ченгетата не би трябвало да разполагат с това. Не бива да го има в досието ми. Тогава нямах и осемнайсет. Би трябвало да е изтрито. Беше просто каране за удоволствие и нелеп инцидент.

— Имаше ли пострадали?

— Не. Само аз малко. Но колата беше на хората, при които бях настанена, мъжът бе един шибан перверзник и аз откраднах шибаната му кола и с това приключи семейното щастие с тези конкретни приемни родители. Но частта със затвора… — Тя млъкна и го погледна умолително. — Никой не знае за това, освен Ян.

— Не е необходимо да разказваш — увери я Мики. — Имам добро въображение.

— Мислех си, че понеже там са само жени…

Мики се настани до нея, обгърна гърба й с ръка и я приближи до себе си.

— Никой няма да те остави да влезеш в затвора — заяви той. — Това няма да се случи. Обещавам.

Още щом думите се изплъзнаха от устата му, Мики съжали за тях. Не бива да обещаваш нещо, в което не си напълно сигурен; това бе една от мантрите, които ги ръководеха двамата с Тамара в живота им — обещанието си е обещание, повтаряха си те.

Но конкретно тази птичка бе хвръкнала от кафеза и той не можеше вече нищо да направи.

8.

Когато Уайът Хънт отвори вратата на офиса си в Чайнатаун на следващата сутрин в 8:43, Тамара седеше зад старото си бюро. В събота вечерта му бе казала, че ако я приеме обратно, тя ще е там, но като я видя в плът и кръв пред себе си, той изпита прилив на адреналин. Може би все пак фирмата щеше отново да се изправи на крака и това бе първият знак, че нещата се оправят.