Читать «Наградата» онлайн - страница 39

Алиша се върна от бара и сложи по още една чаша на малката масичка пред тях. Тя седна, кръстоса крак върху крак и хвърли бърз поглед към Мики.

— Толкова време говорихме — започна тя, — а аз така и не бях напълно откровена с теб.

— За Доминик ли?

Тя поклати глава.

— Не, не за Доминик. За него всичко ти казах. — Поколеба се, поемайки си въздух. — Нали помниш, че ти казах, че съм блокирала всичко в паметта си за мама и татко? Това не е точно така.

— Не си и помислих — каза Мики. — Не ми се вярва някой да е способен на такова нещо, не и на девет години. Но се въздържах да ти го кажа.

Тя кимна.

— Забелязах. И ти благодаря за което. Но май не трябва да се пазя чак толкова. Особено от човек, който върши толкова работа за мен и който е преминал през подобно нещо.

— Не съм сигурен доколко е било подобно, Алиша. Аз и Тамара в крайна сметка си намерихме дом. А разбирам, че ти и Ян не сте.

— Не — потвърди тя. — Разделиха ни. Не че го искаха, но може да се каже, че Ян беше доста разпуснат, начумерен и не се държеше добре. Затова нямаше много желаещи да го гледат.

— Но за теб е имало?

Тя сви рамене.

— Аз бях по-кротка, може би по-приспособима. Но също толкова гневна, колкото и Ян, струва ми се. Може би още съм такава, не зная. Отначало обаче никой не забелязваше, въпреки че също не се задържах за по-дълго в никой от домовете. Както и да е, в крайна сметка доста бързо се оказахме разделени, той се захвана с повечето съществуващи наркотици и ги съчетаваше с ужасно поведение.

Мики си спомни.

— Той ми призна, че е прекарал известно време в поправителна комуна.

— Всъщност не известно време — поправи го тя. — А почти цялото време от тринайсетата до осемнайсетата си година.

— Но ти си продължила да поддържащ връзка с него?

— Не беше кой знае колко трудно. Неговият адрес не се сменяше. — Тя взе кафето си и отпи. — Както и да е, исках всъщност да кажа, че бях оставена сама на себе си, а и аз всъщност не бях цвете. Не ми се иска да мисля за онова време, но и не желая да се преструвам пред теб, че не съм реагирала по никакъв начин на стореното от баща ми, нито пък че моето поведение не се е дължало на това. Напротив. Движеше ме гневът.

— Добре.

— Не, не е добре. Бях също толкова лоша, колкото и Ян, може би не по отношение на наркотиците, но също си дирех белята. И някак се насочих към по-възрастни мъже, ако разбираш накъде бия.

— Доминик.

Тя кимна.

— Ако ченгетата се огледат, ще решат, че откриват модел на поведение — продължи тя. — Но искам да знаеш, че това престана преди много време, далеч преди да почна работа за Доминик. И не се поднови с него.

— Повярвах ти още първия път — заяви Мики.

— И все пак — каза тя. Пресегна се, постави ръка за секунда-две на бедрото му и го погледна право в очите. — Исках да го знаеш.

Бедрото на Мики пламна на мястото, където беше дланта й, той се пресегна, грабна си кафето и го поднесе към устата си.

— И докато сме на тази вълна — обади се той, — Ян спомена още нещо, което ми стана любопитно.