Читать «Наградата» онлайн - страница 42

Двуетажната сграда не бе нищо особено. Надвисналото небе също не допринасяше за впечатлението.

Всъщност, застанал отсреща на улицата, Мики бе поразен от незабележителния и тъжен вид на това място. Иначе то заемаше площта между две пресечки. От лявата страна, зад триметрова телена ограда, опасана отгоре с бодлива тел, се намираше празна асфалтова площадка, четири баскетболни коша без мрежи, метална катерушка и паркинг за пет-шест коли, сред които една лимузина „Линкълн таун“.

Над входната врата висеше наполовина смъкнато знаме.

Мики влезе и пресече широкото, но ниско фоайе, което много напомняше обществените училища, които бе посещавал. Десетина младежи се шляеха около стълбището вдясно. Той се запъти към указателя на отсрещната стена, но забеляза, че в големия офис до него, със стъклени стени и щори, свети, вратата му беше отворена и очевидно вътре имаше хора. На стъклото бяха гравирани думите: „Младежки проект «Сънсет», кабинет на изпълнителния директор“. Вътре в просторното помещение се мотаеха още хора между бюрата зад плота. Мики си лепна една усмивка и почука.

— Извинете — каза той, — търся Лорейн Хес.

Заместник-директорката стоеше зад бюрото в кабинета си. Тя протегна ръка и се здрависа с Мики.

Мики вече бе разбрал, че Доминик Комо имаше око за жените. Първо, наистина красивата Алиша Торп, а сега, неговата заместничка. Макар и едра, с доста наднормено тегло и дори с очила без рамки, Лорейн Хес очевидно е била навремето си мацка и ако не бяха килограмите, и сега щеше да мине за такава. Беше облечена в малко старомоден ръждивокафяв вълнен костюм и чисто бяла блуза. Дългата й до раменете, доста посивяла коса, представляваше някаква бъркотия, но пак беше привлекателна и си отиваше с пламенните, хлътнали от недоспиване, очи. До неотдавна тя сигурно бе палила страсти и навярно щеше да го прави и сега, ако обръщаше малко повече внимание на външния си вид. Явно обаче не я беше много грижа. И особено днес, в първия работен ден след откриването на тялото на Комо.

— Сигурно разбирате — заговори тя, — че тук сме тотално объркани и вцепенени. Да не говорим за загубата в личен план. Никой от нас не може да разбере как е могло да се случи това — случайно убийство на такъв чудесен човек. Никой, който го познаваше, не би искал да му навреди. Такава загуба.

— Отвсякъде чувам същото — потвърди Мики.

— Не се учудвам. Така казах и на полицаите, когато дойдоха. Трябва да е било случайно, навярно нападение с цел обир. Не е възможно да е бил някой, когото е познавал и който го е познавал.

— Знаете ли с кого е трябвало да се срещне?

— Не. Не е казал на Ал. Господин Картър. Неговият шофьор.

— Мислех, че Алиша Торп му е била шофьор.

Хес леко се смръщи.

— Госпожица Торп беше един от дневните му шофьори. Смяната й свършва в три. Ал Картър караше през останалото време. Във всеки случай, вие попитахте дали зная с кого е трябвало да се срещне Доминик и отговорът е не. Ал го е оставил близо до дома му и тогава е бил… — Тя мъчително преглътна. — Тогава е бил последният път, когато някой го е видял жив. — Тя си махна очилата, потърка очи, после отново си ги сложи и погледна Мики така, сякаш го виждаше за първи път. — Извинете. Казахте, че работите за частна детективска фирма? Има ли нещо, което сте дошъл да ми кажете или мога ли да ви помогна с нещо?