Читать «Наградата» онлайн - страница 168

— Убит ли е още някой? — попита отново тя. — Ако някой е бил убит снощи, през цялото време бях с Мики. Не бих могла да убия когото и да било.

— Може би не — каза Хънт. И натърти: — Стаята с телевизора. Моля те.

Тя кръстоса ръце и няколко секунди се взира в лицето му със зле прикрита враждебност, после издаде нервен и гневен гърлен звук, обърна се към коридора и изчезна в желаната от Хънт посока.

Веднага след това Хънт отиде в спалнята си, където със смесица от разочарование и облекчение установи, че килимът очевидно не беше пипан. Въпреки това се приближи, повдигна го и отвори капака над сейфа. Завъртя ръчката с кода, тя лесно се превъртя, показвайки, че е заключено. Но за да е напълно сигурен, той набра комбинацията, отвори, видя втория пистолет там, където го бе оставил по-рано, пак затвори и два пъти провери, дали е заключено, преди да се изправи и да повтори в обратен ред действията си с капака и килима.

Още щом се показа на прага на стаята с телевизора, тя вдигна очи. Сгърчена така, сякаш я болеше коремът, подпряла лакти на коленете и с вкопчени пред себе си длани, Алиша неочаквано изглеждаше много дребна, като бездомно дете. И толкова по-красива, заради очевидната си уязвимост — очите й, като на кошута, сякаш всеки миг щяха да се налеят със сълзи, скулите й бяха поруменели.

За момент, дори в скептичното си и враждебно настроение, Хънт изпита нещо подобно на страхопочитание пред властта, която имаше над мъжете, само ако си даваше сметка.

Разбира се, че си дава, помисли си той. Как би могла да не знае?

— Умрял ли е още някои? — попита тя отново. — Моля те, кажи ми, че никой друг не е умрял.

Хънт я оценяваше много трезво и не желаеше чисто физическата й близост да й позволи да го подведе, затова седна възможно най-далеч от нея в другия край на стаята.

— Ал Картър твърди, че ти си предложила да закараш Джим Пар у тях от погребението вчера — заяви той. — Вярно ли е?

Главата и увисна така, сякаш някой бе прерязал жилите на врата й. Когато отново погледна нагоре, от очите й се стичаха сълзи.

— Джим добре ли е?

— Никой не знае — отговори Хънт. — Така и не се е прибрал.

Тя затвори очи и няколко пъти поклати глава напред-назад.

— Не го откарах у тях — каза. — Той не искаше да се прибира. Искаше да отиде в „Ортега“. Там го и оставих.

Това сведение, независимо истина или не, изпрати приток на електричество по гърба на Хънт.

— По кое време стана това? — попита той.

— Не съм съвсем сигурна. Един, един и петнайсет, нещо такова.

— Какво каза, че искал да прави там? В „Ортега“?

— Не уточни. Искаше просто да се поразходи и да поговори с хората. Все още познавал мнозина. Някой можело да е чул или видял нещо, или пък да знае нещо, което да е от полза за Мики. И за теб. Наистина искаше да помогне да бъде заловен убиецът на Доминик и си мислеше, че там има известен шанс. Но когато пристигнахме, мястото беше затворено — схванахме, че заради погребението, разбира се. Всички деца и персоналът бяха в града.

— И ти какво направи? С Джим, искам да кажа.