Читать «Наградата» онлайн - страница 166

— Да, но и преди сме имали споразумения с него. Лен наистина не го е грижа за никой друг освен за самия себе си. Знаеш това. И двамата го знаем. Виждали сме го.

С безизразно лице Джейми стисна ръцете на жена си. Без съмнение, Лола беше права, характерът на Лен Търнър и него силно го тревожеше, но гадната истина бе, че ако искаш да си в играта в Сан Франциско, Търнър бе твоят човек. Той контролираше голяма част от парите и направляваше тяхното разпределяне.

Много по-неотложна грижа обаче представляваше склонността на жена му да изпада в паника. Самият Джейми не бе убеден, че само защото някакъв частен детектив искал да знае какво са правили в нощите на двете убийства, това непременно означаваше, че действително има заподозрени. Пък и частният детектив нямаше нито местна, нито федерална власт. Никой нямаше реална причина да разследва какво са правили той или жена му, обаче характерът на Лола винаги бе проблематичен.

Според плана, тя трябваше да поеме ръководството тук, в „Мишън“, до няколко седмици или месец, а докато това стане — ако станеше изобщо, — щеше да се наложи да се научи да носи тежестта на тази отговорност, без да й позволява да я смаже. Джейми бе наясно, че понякога в техния бизнес, човек трябва да действа бързо и да тълкува правилата малко по-свободно. Трябваше да се работи с Лен Търнъровците и дори с Доминик Комовците, колкото и да бе трудно. Така ставаше в големите лиги и хладнокръвието пред предизвикателствата и бедите бе един от белезите на лидерството. Както и успехът.

Той се приведе и леко я целуна.

— Просто забрави за Лен Търнър — посъветва я. — Главното е ти и аз да не си противоречим в нищо, което казваме. Имаме си добре подредена история и на никого няма дори да му хрумне да се съмнява в нея. И така, какво точно каза на този човек, че си правила в понеделник след срещата? За да кажа и аз същото. Надявам се и вярвам, че каквото и да е било, си твърдяла, че през цялото време си била с мен. Si?

32.

Дъждът бе престанал.

Докато караше към дома си, Хънт зърна ивица синьо в небето на запад. Обикновено задаващото се подобрение на времето би приповдигнало духа му. Но днес, дори и да бе станало меко, слънчево и топло, той не би забелязал изобщо. Напротив, както си караше със здраво стиснати челюсти, изпитваше неприятното усещане за изпотени длани, суха уста, убиването на пистолета, затъкнат на колана му отзад на гърба.

По едно време се пресегна, измъкна го и го сложи на седалката до себе си.

Когато най-сетне натисна бутона за отваряне на гаражната врата, Хънт вече дишаше тежко с нос, всичките му сетива бяха нащрек, а светът се бе свел до непосредствеността на тук и сега, което би го изненадало и навярно засрамило, ако си даваше сметка. Но той дори не забелязваше.

Още преди да влезе, докато завиваше от „Бренън“, забеляза колата на Алиша вътре, паркирана до дясната стена, както я бе намерил сутринта. Пое си дълбоко дъх и го издиша с облекчение.

Погледът му още веднъж обходи пространството отпред. Като не забеляза никакво движение или подозрителна сянка, Хънт изключи двигателя и едновременно натисна бутона да спусне обратно вратата на гаража. Отвори вратата на купъра и се заслуша за момент. Нищо. Скрийнсейвърите на трите му компютъра, изобразяващи все плажни и океански пейзажи, светеха от другата страна на баскетболното игрище. Грабна пистолета, излезе от колата и затвори зад себе си. Пренебрегвайки безопасността, се отправи към къщата, а ръката му с пистолета бе в джоба на сакото.