Читать «Наградата» онлайн - страница 12

Тази нощ обаче той не бе дошъл заради гледката. Заради формата си на успоредник, подът завършваше с остър ъгъл в северната и южната си част. Мики погледна наляво и отиде до края, където, както очакваше и се надяваше, седеше сестра му, с хипнотизиран вид, прегърнала колене, облечена в суичър с качулка и камуфлажен панталон.

— И ти позволиха просто така да си седиш тук цял ден? — попита той.

Тя вдигна поглед и сви рамене.

— Не преча на никого.

Мики приклекна на едно коляно.

— Мислеше ли да се прибереш вкъщи по някое време?

— Естествено.

— Кога?

— Накрая.

— Добре. Така поне ще зная, да не давам стаята ти под наем. — Млъкна за малко. — О, и в случаи, че се чудиш, Джим е добре.

Сега тя бързо и изненадано обърна глава към него.

— Че защо да не е?

— Няма причина. Добре е. Наистина. Искам да кажа, откакто го прибрах вкъщи.

— Той е излизал? Къде е ходил?

— В „Шемрок“. А после и в страната на опиянението.

— Защо го е направил?

— Може би е искал да си поговори с някого. Може би съквартирантката му не е казала, че излиза, а той не е искал да стои сам.

— Не съм длъжна да му казвам къде отивам и какво правя. Нито пък на теб.

— Абсолютно вярно. Не бих могъл да съм по-съгласен. Ти си зрял човек. Всички сме зрели хора.

— Повечето нощи и ти не ни казваш къде ходиш.

— Вярно е. Навярно трябва да го правя. Мога да започна отсега. Или пък отново да си оставам у дома. — Той смени тона. — Джим остарява, нали знаеш?

Устата и се изви надолу.

— С което искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че вече е твърде стар, за да излиза сам и да пие прекалено много. Барманът щеше да извика ченгетата, ако не се бе свързал с мен.

— Значи, слава Богу, че се е свързал.

Мики въздъхна дълбоко и се втренчи над главата на сестра си в последните следи от залеза.

— Мислех, че ще си дадеш сметка какво изпитва той.

Тя седеше и се взираше в брат си.

— Във връзка със смъртта на Доминик Комо — продължи Мики. — Нали разбираш, това е човек, с когото е прекарал години от живота си? Нещо като теб и Крейг. — Говореше за Крейг Чирко, бившия служител на клуб „Хънт“.

При споменаването на бившия й приятел, Тамара примигна няколко пъти бързо. От лявото й око се отрони сълза и тя я избърса. Върху раменете й като че ли се стовари част от напрежението. След още миг извърна лице към него.

— Какво искаш, Мик?

— Честно казано, не зная. Може би да си поговорим малко. Яла ли си нещо днес?

Устните на Тамара се отпуснаха, изглеждаше почти като усмивка.

— Храна. Все храна.

— Не все, но често. Предполагам, че няма да ти навреди.

— Сигурно няма — въздъхна тя. — И не, не съм яла.

— Цял ден?

— Малко овесена каша, когато станах.

Той посочи към града, проснат под тях.

— Нагледа ли се вече на тази гледка?