Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 99

Отново си спомних за Сара Старжински и нещата, които бях научила. Не се бе наложило да записвам с диктофон думите на Гаспар Дюфор или да си водя бележки. Всичко бе запечатано в съзнанието ми.

Спретната къщичка в покрайнините на Орлеан. Красиви цветни лехи. Старо и отпуснато полусляпо куче. Дребна възрастна жена, която режеше зеленчуци до мивката и ми кимна на влизане.

Дрезгавият глас на Гаспар Дюфор. Бледата му ръка с прозиращи вени, галеща мършавата глава на кучето. И думите, които бе изрекъл.

— С брат ми знаехме, че през войната е станало нещо лошо. Но тогава бяхме деца и не помнехме събитията. Чак след смъртта на баба и дядо научих от баща ми, че Сара Дюфор е еврейка и фамилното й име е Старжински. Жюл и Жьонвиев я бяха крили толкова години. В Сара имаше някаква тъга. Тя не беше весел, общителен човек. Трудно допускаше хората до себе си. Знаехме само, че баба и дядо са я осиновили, тъй като родителите й са загинали във войната. Нищо повече. Но ние усещахме, че Сара е различна. Когато идваше с нас на църква, не движеше устните си по време на „Отче наш“. Не се молеше. Не получи първо причастие. Понякога гледаше с изцъклени очи, които ме плашеха. Жюл и Жьонвиев се усмихваха сдържано и ни молеха да я оставим на мира. Родителите ми правеха същото. Постепенно Сара се превърна в неизменна част от живота ни. Чувствахме я като по-голяма сестра. Тя израсна като прекрасна, но меланхолична млада жена. Беше прекалено сериозна и зряла за възрастта си. След войната често ходехме до Париж. Сара обаче не искаше да ни придружава. Мразеше града. Твърдеше, че кракът й никога няма да стъпи отново там.

— Говореше ли за брат си? За родителите си? — попитах.

Гаспар поклати глава.

— Не. Чак след четирийсет години баща ми сподели какво се е случило с момчето. Докато живеехме заедно със Сара, не предполагахме за трагедията.

Изведнъж прозвуча звънкият глас на Натали Дюфор.

— Какво е станало с братчето й? — поинтересува се тя.

Гаспар Дюфор се втренчи в любопитната си внучка, която поглъщаше нетърпеливо всяка негова дума. После се обърна към жена си. Тя не говореше, а само ни наблюдаваше дружелюбно.

— Ще ти разкажа друг път, Нату. Историята е много тъжна.

Последва дълго мълчание.

— Мосю Дюфор — заявих накрая. — Трябва да разбера къде е Сара сега. Затова дойдох тук. Ще ми помогнете ли?

Гаспар Дюфор се почеса по главата и ми хвърли озадачен поглед.

— Аз пък, мадмоазел Джармънд — позасмя се той, — трябва да разбера защо това е толкова важно за вас.

Телефонът иззвъня отново. Зоуи се обаждаше от Лонг Айланд. Изкарвала си страхотно, наслаждавала се на хубавото време, била почерняла и имала ново колело. Спомена, че братовчед й е „готин“, но все пак й липсвам. И на мен ми беше мъчно за нея, но щяхме да се видим след по-малко от десет дни. Изведнъж Зоуи сниши глас и попита дали съм постигнала някакъв напредък в издирването на Сара Старжински. Усмихнах се на сериозния й тон. Отговорих утвърдително и обещах по-късно да й разкажа всичко.

— О, мамо, какво е станало? — прошепна Зоуи. — Трябва да знам! Сега!