Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 100

— Добре — съгласих се, обезоръжена от ентусиазма й. — Днес се срещнах с един мъж, който е познавал Сара като дете. Според него тя е напуснала Франция през петдесет и втора година и е отишла в Ню Йорк. Там е работила като детегледачка в американско семейство.

— Значи живее в Щатите? — радостно извика Зоуи.

— Мисля, че да.

— Но как ще я откриеш тук, мамо? — попита тя с доста по-малко въодушевление. — Америка е огромна в сравнение с Франция.

— Нямам представа, скъпа — въздъхнах аз.

Изпратих й целувка по телефона, изпратих й цялата си любов и затворих.

„Аз пък, мадмоазел Джармънд, трябва да разбера защо това е толкова важно за вас.“ Веднага бях решила да кажа истината на Гаспар Дюфор. Да споделя как Сара Старжински се бе появила в живота ми и как бях попаднала на ужасната тайна, свързана със семейството на моя съпруг. Обясних му, че сега, след като знам за събитията отлятото на 1942 г. (както общоизвестните „Вел’д’Ив“, Бон-ла-Роланд, така и по-личните — като смъртта на Мишел Старжински в апартамента на семейство Тезак), намирането на Сара се е превърнало в моя мисия, в нещо, към което се стремя с цялата си същност.

Гаспар Дюфор се изненада на моята упоритост.

— Защо държите да я откриете? С каква цел? — попита той и поклати побелялата си глава.

Отговорих, че искам да й засвидетелствам нашата загриженост, да я уверя, че не сме я забравили.

— Кои сте вие? — усмихна се Гаспар. — Семейството на съпруга ви, френският народ?        Подигравателният му тон ме подразни.        — Не, аз. Всъщност само аз. Трябва да й кажа, че съжалявам. Да й призная, че винаги ще помня арестите, лагера, смъртта на Мишел и директния влак за Аушвиц, който е отвел родителите й.

— Но за какво съжалявате? — възрази той. — Нали сте американка? Все пак вашите сънародници са освободили Франция през юни четирийсет и четвърта. Не е нужно да съжалявате.

Погледнах го в очите.

— Съжалявам, че не съм знаела. Научих за случилото се едва на четирийсет и пет.

Сара бе напуснала Франция в края на 1952 г. Беше отишла в Америка.

— Защо точно там? — поинтересувах се.

— Искаше да избяга на място, което не е било засегнато от Холокоста така, както Франция. Натъжихме се. Особено баба и дядо. Те я обичаха като своя дъщеря. Но Сара не се остави да я разубедим. Замина и повече никога не се върна. Поне аз не знам да го е направила.

— Какво се е случило с нея? — попитах.

Прозвучах като Натали. В гласа ми имаше същата настойчивост и искреност.

Гаспар Дюфор сви рамене и въздъхна дълбоко. Изправи се, последван от старото полусляпо куче. Неговата съпруга приготви още една кана силно кафе. Внучката им мълчеше, свита в креслото. Погледът й се местеше въодушевено между мен и стареца. Тя ще запомни завинаги този момент, помислих си. Нямаше да забрави нищо.

Дядо й седна, изсумтя и ми подаде чаша кафе. После се озърна из малката стая, огледа снимките на стената, износените мебели. Почеса се по главата и въздъхна. Двете с Натали чакахме. Накрая той продължи.

След 1955 г. семейството му не бе получавало новини от Сара.