Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 101

— В началото пишеше на баба и дядо. Година по-късно изпрати картичка, в която съобщаваше за предстоящата си сватба. Спомням си думите на баща ми, който ни каза, че Сара ще се омъжва за янки. — Гаспар се усмихна. — Радвахме се за нея. Изведнъж обаче тя спря да пише и да се обажда. Жюл и Жьонвиев започнаха да я търсят. Направиха всичко по силите си. Звъняха в Ню Йорк, изпращаха писма и телеграми. Опитаха се да открият съпруга й. Напразно. Сара бе изчезнала. Те го приеха много тежко. Години наред чакаха някакъв знак — обаждане или картичка. Нищо. В началото на шейсетте дядо ми почина. След известно време си отиде и баба. Мисля, че се поболяха от мъка.

— Знаете ли, че Жюл и Жьонвиев могат да получат ордена „Праведни сред народите“? — попитах.

— Какво имате предвид? — озадачи се той.

— Институтът „Яд Вашем“ в Йерусалим удостоява с този орден хората, спасили евреи по време на войната. Отличието се получава и посмъртно.

Той прочисти гърло и извърна глава.

— Просто я намерете. Моля ви, мадмоазел Джармънд. Кажете й, че ни липсва. На мен и на брат ми Никола. Изпратете й цялата ни обич.

Преди да си тръгна, той ми подаде едно писмо.

— Жьонвиев го е изпратила на баща ми след войната. Сигурно ще ви е интересно да го прочетете. После го върнете на Натали.

По-късно, докато седях сама вкъщи, разшифровах старомодния почерк. Писмото ме разплака. Успокоих се, изтрих сълзите и издухах носа си.

Обадих се на Едуар и му го прочетох по телефона. Той, изглежда, се разплака, но положи усилия да не разбера. Благодари ми със задавен глас и затвори.

8 септември 1946г.

Скъпи Ален,

Когато Сара се върна у дома миналата седмица, след като бе прекарала лятото при теб и Анриет, имаше розови бузи и… усмивка. Двамата с баща ти се изненадахме и зарадвахме. Сара ще ти пише скоро, но аз исках да благодаря за помощта и гостоприемството ти. Както знаеш, последните четири години бяха ужасяващи. Четири години, изпълнени с гонения, страх и лишение. За всички нас, за цялата страна. Този период остави дълбок отпечатък върху мен и Жюл, но най-вече върху Сара. Не мисля, че тя е превъзмогнала случилото се през лятото на 1942 година, когато я заведохме в апартамента на родителите й в Париж. Нещо в нея се пречупи. Нещо умря завинаги.

Преживяхме трудни моменти и твоята подкрепа е безценна. Опитите да скрием Сара и да я опазим до края на войната бяха кошмарни. Но сега Сара си има семейство. Ние сме близките й. А твоите синове Гаспар и Никола са нейни братя. Тя е част от фамилията Дюфор. Носи името ни.

Знам, че Сара никога няма да забрави. Може да има розови бузи и усмивка, но си остава мрачна. Тя не е като другите четиринайсетгодишни момичета. Прилича на възрастна огорчена жена. Понякога ме обзема чувството, че е по-стара от мен. Сара не говори за родителите и братчето си. Но аз съм сигурна, че постоянно мисли за тях. Всяка седмица, а понякога и по-често, посещава гроба на Мишел. Винаги ходи сама. Отказва да я придружа. Някой път тръгвам след нея, за да се уверя, че е добре. Тя сяда пред малкия надгробен камък и го наблюдава мълчаливо. Случва се да остане там с часове, държейки месинговия ключ, който носи навсякъде със себе си. Ключа от шкафа, където е починало братчето й. Обикновено се връща у дома с мрачно и студено изражение. Трудно й е да говори и да ме гледа в очите. Опитвам се да й дам цялата си любов, защото за мен тя е дъщерята, която така и не успях да родя.