Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 97

Улицата беше пуста. Както винаги рано сутрин, парижките тротоари блестяха от чистота. Спрях едно такси и се прибрах вкъщи.

16 юли 2002 г.

Моето бебе беше на сигурно място, вътре в мен. Исках да се смея и да плача едновременно. Така и направих. Таксиметровият шофьор ме погледна на няколко пъти в огледалото, но не ми пукаше. Щях да родя детето.

Може би над две хиляди души се бяха събрали край Сена, до моста „Бир Хакейм“. Оцелелите. Техните семейства. Деца и внуци. Равини. Кметът на града. Премиерът на Франция. Министърът на отбраната. Многобройни политици. Журналисти. Фотографи. Франк Леви. Хиляди цветя, огромна шатра, бяла сцена. Внушителна тълпа. Гийом стоеше до мен с тъжно изражение и сведени очи.

Спомних си за старата дама от улица „Нелатон“. Какво бе казала? „Хората не помнят. А и защо да го правят? Това са най-мрачните дни в историята на страната ни.“

Изведнъж ми се прииска тя да беше тук сега, за да види стотиците мълчаливи емоционални лица. На сцената пееше красива жена на средна възраст с гъста кестенява коса. Чистият й глас се извисяваше над шума от автомобилите. После премиерът започна речта си.

— „Преди шейсет години тук, в Париж, както и в останалата част на Франция, е било поставено началото на чудовищна трагедия. Кошмарният поход към смъртта постепенно е набирал скорост. Сянката на Шоа вече е била надвиснала над невинните хора, затворени във «Велодром д’Ивер». Тази година, както винаги досега, се събираме на това място, за да си спомним за тях. Никога не бива да забравяме преследването, залавянето и унищожените съдби на толкова много френски евреи.“

Един възрастен мъж до мен извади носна кърпа от джоба си и тихо заплака. Трогна ме. За кого ли плачеше? Кого бе изгубил? Докато премиерът изнасяше речта си, разглеждах хората наоколо. Дали някой от тях бе познавал Сара Старжински? Може би тя самата беше тук? Сега, в този момент? Вероятно стоеше наблизо със своя съпруг, с децата и внуците си? Внимателно разучих сбръчканите лица на възрастните жени около мен. Отчаяно търсех големите зелени очи на Сара. Но не ми беше удобно да оглеждам настойчиво скърбящите непознати. Сведох глава. Гласът на премиера отекваше сред тълпата все по-силен и уверен.

— Да, „Вел’д’Ив“, Дранси и останалите транзитни лагери, преддверията на смъртта, са били ръководени и охранявани от френската полиция. Първият акт на Шоа се е случил именно тук със съдействието на френската държава.

Многобройните хора около мен слушаха спокойно речта на премиера. Наблюдавах ги, докато той продължаваше да говори с мощен глас. Всички лица излъчваха тъга. Тъга, която никога нямаше да изчезне. Последваха дълги аплодисменти. Някои плачеха и се прегръщаха.