Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 98

В компанията на Гийом се приближих до Франк Леви, който държеше копие на „Сцени от Сена“ под мишница. Той ме поздрави дружелюбно и ме запозна с двама журналисти. След малко си тръгнахме. Разказах на Гийом, че съм научила кой е живял в апартамента на семейство Тезак. Обясних му как случката ме е сближила с моя свекър, който бе пазил мрачната тайна повече от шейсет години. Накрая споделих, че се опитвам да намеря Сара.

След половин час трябваше да се срещна с Натали Дюфор пред метростанция „Пастьор“. Тя щеше да ме закара при дядо си в Орлеан. Гийом ме целуна сърдечно и ме прегърна. Пожела ми успех.

Пресякох оживената улица и погалих корема си. Ако не бях напуснала клиниката тази сутрин, досега щях да съм се събудила от упойката под погледа на усмихнатата сестра. След изисканата закуска — кроасан, мармалад и кафе с мляко — щях да изляза от там с несигурна походка, марля между краката и тъпа болка ниско в корема. И огромна празнота в съзнанието и сърцето ми.

До момента не се бях чула с Бертран. Дали лекарите го бяха информирали, че съм се отказала от аборта? Не знаех. Той все още се намираше в Брюксел. Очаквах да се прибере тази вечер.

Зачудих се как ще му съобщя новината. Как би я приел?

Докато вървях по авеню „Емил Зола“, твърдо решена да не закъснея за срещата с Натали Дюфор, се запитах дали ме интересува какво чувства Бертран. Тревожната мисъл ме уплаши.

Когато се прибрах от Орлеан привечер, апартаментът беше горещ и задушен. Отворих прозореца и надникнах към оживения „Монпарнас“. Не можех да си представя, че скоро ще се преместим на тихата улица „Сентонж“. Бяхме прекарали дванайсет години тук. Зоуи не познаваше друг дом. Помислих си, че това е последното ни лято в жилището. Бях свикнала с него, със слънчевата светлина, която следобед проникваше в просторната бяла дневна, с Люксембургската градина, с удобството да живееш в един от най-активните райони на Париж. На подобно място човек усещаше ритъма на града, неговия забързан, динамичен пулс.

Свалих сандалите си и легнах на мекото бежово канапе. Тежестта на деня ме притискаше като олово. Затворих очи, но звъненето на телефона мигновено ме върна към реалността. Беше сестра ми. Обаждаше се от своята кантора до Сентръл Парк. Представих си как седи зад огромното бюро, свалила очилата за четене в средата на носа.

Споделих набързо, че съм се отказала от аборта.

— Господи! — възкликна Чарла. — Не си го направила.

— Не можах. В един миг ми се стори немислимо.

Сякаш видях усмивката й от другата страна на линията. Широката неустоима усмивка.

— Браво на смелостта ти, прекрасна си! — заяви тя. — Гордея се с теб, скъпа.

— Бертран още не знае — добавих. — Ще си дойде малко по-късно. Сигурно предполага, че всичко е свършило.        Трансатлантическа пауза.

— Ще му кажеш, нали?

— Разбира се. Ще се наложи в даден момент.

След разговора с Чарла дълго останах да лежа на канапето, сложила ръка на корема си като щит. Постепенно възвръщах силите си.