Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 96

— Взехме правилното решение, скъпа. Ще видиш. Скоро всичко ще свърши. — После ме целуна.

Русокосата жена изчезна. На нейно място се появи водещият, а от екрана прозвуча познатата мелодия, предхождаща новините. „Днес, на 16 юли 2002 г., се навършват шейсет години от събитията във «Велодром д’Ивер», където френската полиция е задържала хиляди еврейски семейства. Това е черно петно в историята на Франция.“

Бързо усилих звука. Когато камерата показа отблизо улица „Нелатон“, си помислих за Сара. Зачудих се къде ли се намира сега. Тя знаеше какъв ден е днес. Не се нуждаеше от напомняне. За нея и многобройните семейства, загубили близките си, датата 16 юли никога нямаше да бъде забравена.

Няколко оцелели, част от които вече бях интервюирала, стояха пред паметната плоча на мястото на „Вел’д’Ив“. Осъзнах, че още не съм прегледала седмичния брой на „Сцени от Сена“, където бе публикувана статията. Трябваше да излезе днес. Реших да оставя съобщение на Бамбър и да го помоля да изпрати едно копие до клиниката. Включих телефона, без да откъсвам очи от телевизора. На екрана се появи сериозното лице на Франк Леви. Той отбеляза, че честването на годишнината ще бъде най-голямото досега. Телефонът ми иззвъня. Бях получила две съобщения на гласовата поща предишната вечер. Първото беше от Бертран, който казваше, че ме обича.

Второто беше от Натали Дюфор. Съжаляваше за късното безпокойство, но не успяла да се обади по-рано. Имаше добри новини — дядо й искал да се срещнем. Щял да ми разкаже всичко за Сара Дюфор. Той реагирал толкова възторжено, че разбудил любопитството й. Приповдигнатият тон на Натали заглуши равния глас на Франк Леви. „Мога да ви закарам до Ашер утре, във вторник. За мен не е проблем. Интересно ми е да чуя историята на дядо. Моля, звъннете, за да се уговорим.“

Сърцето ми заби силно и почти болезнено. Водещият се върна на екрана и представи друга тема. Беше твърде рано да се обадя на Натали Дюфор. Трябваше да изчакам още няколко часа. Краката ми се раздвижиха нетърпеливо в хартиените терлици. Какво искаше да ми разкаже Гаспар? Какво щях да науча?

На вратата се почука и аз подскочих. Сияйната усмивка на сестрата ме върна към реалността.

— Време е, мадам — подкани ме оживено тя, разкривайки венците си.

В следващия миг долових скърцащите гумени колела на носилката отвън. Изведнъж ми просветна. Никога досега не се бях чувствала толкова спокойна и лека. Изправих се и застанах пред нея.

— Съжалявам — казах тихо. — Промених решението си.

Свалих хартиената шапчица. Сестрата ме гледаше, без да мигне.

— Но, мадам… — започна тя.

Разкъсах престилката. Сестрата извърна глава, шокирана от голото ми тяло.

— Лекарите ви чакат — продължи тя.

— Не ме интересува — заявих непоколебимо. — Няма да го направя. Смятам да задържа бебето.

Устните й затрепериха от възмущение.

— Веднага ще изпратя доктора при вас.

Тя се обърна и излезе. Чехлите й затропаха неодобрително по линолеума. Облякох джинсовата рокля и се обух, след което взех чантата си и напуснах стаята. Докато тичах надолу по стълбите покрай учудените сестри, които носеха закуската на пациентите, осъзнах, че съм забравила вещите си в банята. Четката за зъби, кърпите, шампоана, сапуна, дезодоранта, чантичката с гримове и крема за лице. Голяма работа, помислих си и хукнах през стерилното антре. Голяма работа!