Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 95

Тя ме прекъсна. Да, Гаспар Дюфор бил неин дядо. Живеел в Ашер-льо-Марше, точно до Орлеан. Номерът му не фигурирал в указателя. Вкопчих се нетърпеливо в слушалката. Попитах Натали дали си спомня за Сара Дюфор. Младата жена се засмя. Имаше хубав смях.

Обясни, че е родена през 1982 г. Не знаеше много за детството на Гаспар. За пръв път чуваше за Сара Дюфор. Ако желаех, можеше да позвъни на дядо си. Според нея Гаспар беше затворен човек и не обичаше да говори по телефона, но тя щеше да се свърже с него и да ми се обади. Помоли ме да й оставя номера си. После попита:

— Американка ли сте? Харесвам акцента ви.

Цял ден чаках знак от нея. Нищо. Непрекъснато проверявах мобилния си телефон, за да се уверя, че е включен и батерията е заредена. Пак нищо. Може би Гаспар Дюфор отказваше да обсъжда живота на Сара с някаква журналистка. Вероятно не бях настоявала достатъчно. Изведнъж съжалих, че не съм се представила за приятелка на семейството. Не, не бих могла да го направя. Не биваше да лъжа. Не исках.

Ашер-льо-Марше. Намерих го на картата. Малко селце между Орлеан и лагера Питивие, недалеч от Бон ла-Роланд. Това не беше старият адрес на Жюл и Жьонвиев. Следователно Сара не бе прекарала там десет години от живота си.

Любопитството ми нарастваше. Дали трябваше да се свържа отново с Натали Дюфор? Докато си играех с тази мисъл, телефонът иззвъня. Грабнах го нетърпеливо. „Ало?“ Беше съпругът ми. Обаждаше се от Брюксел. Разочарованието опъна докрай нервите ми.

Осъзнах, че не искам да говоря с Бертран. Какво можех да му кажа?

Нощта беше кратка и неспокойна. На разсъмване в стаята влезе пълна сестра със синя хартиена престилка в ръце. Била ми необходима за „операцията“. Усмихваше се. Подаде ми и хартиена шапчица и терлици в същия цвят. Заяви, че ще се върне след половин час, за да ме заведе до операционната зала. Отново ми напомни, все така усмихната, че не бива да пия или да ям нищо заради анестезията. После излезе и безшумно затвори вратата. Чудех се колко още жени ще събуди тази сутрин. Колко бременни пациентки щяха да позволят на лекарите да изтръгнат плода от утробата им?

Облякох смирено престилката. Хартията погъделичка кожата ми. Не ми оставаше друго, освен да чакам. Пуснах телевизора и превключих на денонощния новинарски канал. Втренчих се разсеяно в екрана. Мозъкът ми беше притъпен. След час всичко щеше да свърши. Чувствах ли се готова? Щях ли да се справя с последствията? Имах ли достатъчно сили? Не можех да отговоря на тези въпроси. Лежах там в хартиената престилка и чаках. Да ме закарат в операционната и да ме упоят. А после докторът да свърши работата си. Бързо прогоних мисълта и се концентрирах върху стройната русокоса журналистка по телевизията. Тя плъзгаше безупречните си пръсти по картата на Франция, осеяна с малки слънца. Спомних си за последното посещение при терапевта преди седмица. Тогава Бертран бе сложил ръка на коляното ми. „Не, ние не искаме това дете. Единодушни сме.“ Не казах нищо. Терапевтът ме погледна. Дали бях кимнала? Не помня. Знам само, че се чувствах като хипнотизирана. А след това Бертран заяви в колата: