Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 94

И деца, носещи жълти звезди.

Клиниката беше лъскава и перфектно организирана — с широко усмихнати сестри, прелюбезни рецепционистки и старателно аранжирани цветя. Абортът бе насрочен за следващата сутрин в седем часа. Трябваше да постъпя предишната вечер, на 15 юли. Бертран бе заминал за Брюксел във връзка с важна поръчка. Не настоявах да остане с мен. Предпочитах да не ми стои на главата. Беше ми по-лесно да свикна сама с нежните бледооранжеви стени на болничната стая. При други обстоятелства бих се запитала защо подкрепата на Бертран ми се струва излишна. Все пак той представляваше неизменна част от живота ми. Но ето че се справях с най-тежката си криза и без него, облекчена от отсъствието му.

Движех се като робот. Сгънах машинално дрехите си и сложих четката за зъби на поставката над мивката. После се загледах през прозореца в аристократичните сгради на тихата улица. Какво правиш, по дяволите, шепнеше вътрешният ми глас, който се опитвах да заглуша цял ден. Да не си полудяла? Наистина ли ще се подложиш на подобно нещо? Не бях споделила крайното си решение с никого, освен с Бертран. Не исках да си спомням щастливата му усмивка, когато чу, че ще го направя, нито облекчението и задоволството, които излъчваше. Прегърна ме силно и ме целуна по главата.

Седнах на тясното легло и извадих папката на Сара от чантата. Тя беше единственият човек, за когото бях в състояние да мисля в момента. Издирването й се бе превърнало в моя свещена мисия. Само така можех да продължа напред и да се отърся от тъгата, обгърнала живота ми. Трябваше да я намеря. Но как? В телефонния указател нямаше Сара Дюфор, нито Сара Старжински. Щеше да е твърде лесно, ако я бях открила по този начин. Адресът от писмата на Жюл Дюфор вече не съществуваше. Затова реших да тръгна по следите на неговите деца или внуци, момчетата от снимката в Трувил — Гаспар и Никола Дюфор. Вероятно сега бяха в края на шейсетте или началото на седемдесетте.

За съжаление фамилията Дюфор беше често срещана. В района около Орлеан живееха стотици хора с това име. Трябваше да се обадя на всеки един от тях. Миналата седмица бях работила усилено по въпроса. Прекарах часове в интернет, разучих безброй телефонни указатели и проведох дълги разговори. Без резултат.

Една сутрин обаче се свързах с Натали Дюфор от Париж. Попаднах на млад, жизнерадостен глас. Започнах по обичайния начин, като повторих думите, изричани толкова често през последните дни: „Казвам се Джулия Джармънд и съм журналистка. Опитвам се да открия Сара Дюфор, родена през 1932г. Единствените имена, с които разполагам, са тези на Гаспар и Никола Дюфор…“