Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 93

Историята ме преследваше навсякъде. Трябваше да призная, че не исках да се нанеса в жилището. Ужасявах се от нощите, които щях да прекарвам в него. Страхувах се да съживя миналото, но нямах никаква идея как ще го предотвратя.

Беше ми трудно да премълча случилото се пред Бертран. Нуждаех се от неговата трезва преценка. Копнеех да чуя уверенията му, че въпреки целия ужас ще се справим със ситуацията. Не биваше обаче да му казвам. Бях обещала на Едуар. Чудех се какво би помислил Бертран за цялата история. А сестрите му? Опитвах се да предусетя тяхната реакция. И тази на маме. Напразно. Французите бяха много затворени. Никога не разкриваха чувствата си. Всичко оставаше тайно и непокътнато. Ето как стояха нещата, винаги е било така. А на мен ми се струваше все по-трудно да приема липсата на откритост.

След като Зоуи замина за Америка, домът ни изведнъж опустя. Предпочитах да прекарвам повече време в редакцията, където подготвях увлекателна статия за един от септемврийските броеве. Отнасяше се за младите френски писатели и парижката литературна сцена. Интересна и трудна тема. Всяка вечер напусках неохотно офиса. Плашех се от мисълта за тихите стаи, които ме очакваха. Избирах обиколния път към къщи, за да се насладя на онова, което Зоуи наричаше „дългите кратки маршрути на мама“. Възхищавах се на красивия град, позлатен от залеза. Париж постепенно придобиваше леко изоставения чаровен вид, характерен за втората половина на лятото. Магазините бяха със спуснати решетки, на които висяха табели с надпис: „Затворено поради ваканция. Заповядайте отново на 1 септември.“ Трябваше да вървя дълго, за да намеря работеща аптека, хранителен магазин, пекарна или химическо чистене. Жителите на столицата се отдаваха на своята лятна почивка и преотстъпваха града на неуморимите туристи. Когато се разхождах от „Шан-з-Елизе“ до „Монпарнас“ в топлите юлски вечери, чувствах, че Париж без парижаните най-после ми принадлежи.

Да, обичах Париж. Винаги съм го обичала. Докато обаче вървях в полумрака по моста „Александър III“, в чийто край като огромен скъпоценен камък блестеше златният купол на Дома на инвалидите, ми стана толкова мъчно за Щатите, че усетих силна болка в стомаха. Копнеех да отида там. Америка си оставаше мой дом, въпреки че бях прекарала повече от половината си живот във Франция. Липсваха ми безгрижието, свободата, пространството, неангажиращите отношения, езикът, лекотата, с която се обръщаш на малко име към околните, на „ти“, така да се каже. Мразех сложната употреба на учтивата форма във френския — особеност, останала непонятна за мен през годините. Трябваше да си го призная. Беше ми мъчно за Чарла, за родителите ми, за Америка. За пръв път чувството придобиваше такава сила.

Докато наближавах квартала, посрещната от кулата „Монпарнас“, високия небостъргач, който парижаните ненавиждаха (а аз харесвах, защото ми помагаше да намеря пътя от всеки арондисман), изведнъж се зачудих как е изглеждал Париж по време на окупацията. Париж, в който е живяла Сара. Сиво-зелени униформи и кръгли каски. Задължителен вечерен час и показване на документи за самоличност. Немски табели с готически букви. Огромни свастики върху величествените каменни сгради.