Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 92
Татяна дьо Роне
Помислих си за Сара Старжински. Тя е била на възрастта на Зоуи, когато животът й се е превърнал в кошмар.
Затворих очи. Все още виждах как полицаите разделят децата от майките им в Бон-ла-Роланд. Не можех да прогоня образа от съзнанието си.
Прегърнах Зоуи толкова силно, че едва не я задуших.
В съвпадението на датите съзрях някаква ирония на съдбата. Вторник, 16 юли 2002 г. Шейсетгодишнината от „Вел’д’Ив“. И денят, за който бяха насрочили аборта. Всичко трябваше да се случи в една непозната за мен клиника в Седемнайсети
Зоуи току-що бе завършила учебната година и заминаваше за Лонг Айланд през Ню Йорк с кръстницата си Алисън — моя стара приятелка от Бостън, която често летеше между Манхатън и Париж. Щях да се присъединя към дъщеря си и семейството на Чарла на двайсет и седми. Бертран смяташе да си вземе отпуск чак през август. Обикновено прекарвахме няколко седмици в Бургундия, в старата къща на фамилия Тезак. Никога не се наслаждавах напълно на тази почивка. Родителите на Бертран определено не ме предразполагаха да се отпусна. Трябваше да се храним в точен час и да говорим тихо, а децата не биваше да вдигат много шум. Чудех се защо Бертран винаги настояваше да отидем там, а не някъде другаде, само тримата. За щастие Зоуи се разбираше добре с момчетата на Лор и Сесил, а Бертран се отдаваше на безкрайни тенис мачове със съпрузите на своите сестри. Обикновено аз се чувствах излишна. Така и не се сближих с Лор и Сесил. Канеха на гости разведените си приятелки и лежаха с часове край басейна, за да придобият слънчев загар. Задължително трябваше да имат тен на гърдите. След петнайсет години все още не можех да свикна с това. Никога не събличах горнището си. Усещах, че останалите ми се подиграват зад гърба, наричайки ме „свенливата американка“. Ето защо прекарвах повечето време в разходки със Зоуи из гората. Често обикалях местността с колело и вече познавах всяко кътче. Обичах да демонстрирам безупречния си бътерфлай, докато другите жени лениво пушеха край басейна и се печаха на слънце в оскъдните си бански костюми, които така и не потапяха във водата.
— Френски кокошки. Завиждат ти за страхотното тяло — присмиваше се Кристоф, когато му се оплаквах от ужасните дни в Бургундия. — Щяха да говорят с теб само ако имаше целулит и разширени вени.
Неговите коментари ме забавляваха, но не му вярвах напълно. Въпреки всичко обичах красивата природа, тихата старинна къща, която оставаше прохладна дори в най-горещите месеци, просторната градина с големи дъбови дървета и гледката към криволичещата река Йон. Харесвах близката гора, където двете със Зоуи правехме дълги разходки. Като малка тя изпадаше във възторг от чуруликането на птичките, клоните със странна форма или мрачния блясък на някое закътано блато.
Бертран и Антоан твърдяха, че апартаментът на улица „Сентонж“ ще е готов в началото на септември. Екипът им беше свършил чудесна работа. Аз обаче не можех да си представя, че ще живея там. Не и след всичко, което бях научила. Стената бе съборена, но все още помнех дълбокия таен шкаф. Мястото, където малкият Мишел напразно бе чакал завръщането на сестра си.
