Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 91

Пъхнах бързо снимките под плика и промърморих нещо за кратки срокове.

— Коя е тя? — попита отново Зоуи.

— Не я познаваш, скъпа — отвърнах припряно и се престорих, че подреждам бюрото си.

Зоуи въздъхна и каза с глас на възрастен човек:

— Напоследък се държиш странно, мамо. Смяташ, че не забелязвам, но грешиш.

Дъщеря ми се обърна и се отдалечи. Обзе ме чувство за вина. Станах и я последвах в стаята й.

— Права си, Зоуи. Държа се странно. Съжалявам. Не го заслужаваш.

Седнах на леглото, неспособна да срещна спокойните й, мъдри очи.

— Мамо, защо просто не поговорим? Кажи ми какво се е случило.

Усетих настъпващото главоболие. От най-непоносимия вид.

— Смяташ, че няма да разбера, защото съм само на единайсет?

Кимнах. Тя сви рамене.

— Не ми вярваш, нали?

— Напротив, скъпа. Но не мога да споделя някои неща с теб, защото са прекалено сложни и мрачни. Не искам да страдаш като мен.

Зоуи нежно ме докосна по бузата. Очите й проблясваха.

— И аз не искам да страдам. Права си, не ми казвай. Иначе няма да спя цяла нощ. Обещай ми само, че скоро ще се оправиш.

Разтворих ръце и я притиснах в прегръдките си. Моето красиво смело момиче. Прекрасната ми дъщеря. Имах късмет, че е до мен. Невероятен късмет. Въпреки режещото главоболие мислите ми отново се насочиха към бебето. Сестричката или братлето на Зоуи. Тя не знаеше нищо. Дори не подозираше за терзанията ми. Прехапах устни и потиснах сълзите си. След миг тя бавно се освободи от мен и ме погледна в очите.

— Кажи ми кое е момичето от черно-белите снимки. Онези, които се опита да скриеш преди малко.

— Добре — съгласих се. — Но трябва да пазиш тайна. Не бива да говориш за това с никого. Обещаваш ли?

Тя кимна.

— Да. Честен кръст.

— Спомняш ли си семейството, което е живяло в апартамента на улица „Сентонж“, преди маме да се премести там?

Зоуи кимна отново.

— Полското семейство. Дъщеря им е била на моите години.

— Името й е Сара Старжински. Тя е момичето от снимките.

Зоуи сведе очи.

— Но защо да не го споделям с никого? Не разбирам.

— Семейна тайна е. Случило се е нещо ужасно. Дядо ти не желае да го обсъжда. А баща ти изобщо не знае за Сара.

— Нещо е станало с нея, така ли? — попита внимателно Зоуи.

— Да — заявих тихо. — Историята е много тъжна.

— Ще се опиташ ли да намериш Сара? — добави Зоуи, отрезвена от моя тон.

— Да.

— Защо?

— Искам да й кажа, че семейството ни не е такова, за каквото го мисли. Трябва да й обясня какво се е случило. Тя не предполага, че прадядо ти й е помагал в продължение на десет години.

— Как й е помагал?

— Изпращал е пари. Всеки месец. Но изрично се е погрижил Сара да не разбере.

Зоуи замлъкна за миг.

— Как смяташ да я намериш?

Въздъхнах.

— Не знам, скъпа. Надявам се, че ще успея. Следите й се губят през хиляда деветстотин петдесет и втора година. После не съществуват писма или снимки. Нито адрес.

Зоуи седна в скута ми и облегна кльощавия си гръб на гърдите ми. Вдишах аромата на гъстата й лъскава коса. Познатият сладък мирис винаги ми напомняше за бебешките й години. Пригладих с длан няколко непокорни кичура.