Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 90

Когато се прибрах вкъщи, забелязах голям бежов плик на бюрото. Зоуи, която говореше с приятелка по телефона, извика от стаята си, че портиерката току-що го е донесла.

Липсваше адрес. Отгоре със синьо мастило бяха изписани моите инициали. Отворих го и извадих отвътре захабена червена папка.

Името „Сара“ изникна пред очите ми.

Веднага разбрах какво държа в ръцете си. Благодаря ти, Едуар, възкликнах възторжено наум. Благодаря, благодаря, благодаря.

В папката имаше десетина писма, изпратени между септември 1942 г. и април 1952 г. Тънка синя хартия. Красив закръглен почерк. Прочетох ги внимателно. Всички бяха написани от някой си Жюл Дюфор и бяха с клеймо от Орлеан. Отнасяха се за Сара — нейния напредък, успех в училище, здравословно състояние. Изреченията бяха кратки и любезни. „Сара е добре. Тази година учи латински. Миналата пролет прекара варицела.“ „През лятото Сара замина за Бретан с моите внуци и посети Мон Сен Мишел.“

Предположих, че Жюл Дюфор е възрастният господин, който бе приютил Сара след бягството й от Бон-ла-Роланд и я бе завел обратно в Париж в деня на ужасното разкритие. Но защо той уведомяваше Андре Тезак за развитието на Сара, и то в такива подробности? Не разбирах. Дали Андре го бе помолил?

После намерих обяснението. Банково извлечение. Всеки месец Андре Тезак бе изпращал пари на семейство Дюфор, за да се грижат за Сара. Сумата ми се стори значителна. Това бе продължило десет години.

Цели десет години бащата на Едуар се бе опитвал да помогне на Сара, макар и по свой начин. Помислих си за огромното облекчение, което Едуар бе изпитал след отварянето на сейфа. Представих си как е прочел кореспонденцията и е научил за случилото се. Най-накрая можеше да прости на баща си.

Забелязах, че писмата от Жюл Дюфор не са адресирани до улица „Сентонж“, а до антикварния магазин на Андре. Учудих се защо. Може би заради маме. Андре не бе искал тя да узнае. Сара също не бе предполагала за изпратените пари. Красиво изписаните думи на Жюл Дюфор гласяха: „Както пожелахте, запазихме финансовата ви помощ в тайна от Сара.“

В края на папката попаднах на дебел кафяв плик. Извадих отвътре няколко снимки. Познатите бадемови очи. Светлата коса. Колко се бе променила Сара след училищния портрет от юни 1942 г.! Лицето й излъчваше дълбока тъга. Радостта сякаш си бе отишла от него. Тя вече не беше дете, а висока и слаба девойка на около осемнайсет години. Имаше същите меланхолични очи въпреки усмивката. Сара стоеше на плажа с двама младежи на нейна възраст. Обърнах снимката. На гърба прочетох: „1950 г., Трувил. Сара с Гаспар и Никола Дюфор.“

Спомних си всичко, което бе преживяла. „Вел’д’Ив“. Бон-ла-Роланд. Участта на родителите и братчето й. Твърде тежки събития за едно дете.

Дотолкова бях потънала в мислите си за Сара Старжински, че не усетих ръката на Зоуи върху рамото ми.

— Мамо, кое е това момиче?