Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 89

От години копнеех да имаме второ дете. Да докажа себе си. Да се превърна в идеалната съпруга, която семейство Тезак щеше да одобри. Но сега осъзнавах, че искам да родя само и единствено за себе си. Моето бебе. Последното ми дете. Копнеех да почувствам топлината на телцето му, сладкия млечен мирис на неговата кожа. Да, Бертран беше бащата, но бебето си оставаше мое. Моя плът и кръв. Жадувах за раждането, за подаването на нежната главичка от тялото ми, за неповторимото, чисто усещане да дадеш живот въпреки родилните мъки и сълзите. Желаех точно тази болка, а не онази, свързана с премахването на плода от наранената утроба.

Напуснах лекарския кабинет и се насочих към Сен Жермен. Ерве и Кристоф ме чакаха в Кафе дьо Флор. Не смятах да споделям проблемите си, но щом ме погледнаха, те въздъхнаха угрижено. Тогава им разказах всичко. Както обикновено, двамата бяха на различни мнения. Ерве смяташе, че трябва да направя аборт, тъй като бракът ми е по-важен. Кристоф настояваше, че бебето има най-голямо значение. Не може да не го задържа. В противен случай ще съжалявам до края на живота си.

Те се разгорещиха дотолкова, че забравиха за присъствието ми и започнаха да се карат. Бяха нетърпими. Ударих с юмрук по масата. Чашите се раздрънчаха. Ерве и Кристоф се изненадаха. Този изблик определено не беше в мой стил. Извиних се, след което обясних, че съм твърде уморена, за да обсъждам темата. Напуснах заведението под изумените им погледи. Няма значение, помислих си. Ще се реванширам друг път. Те бяха най-добрите ми приятели. Щяха да ме разберат.

Тръгнах пеша към къщи през Люксембургската градина. Все още нямаше новини от Едуар. Дали това означаваше, че е отворил сейфа на баща си и не е намерил нищо за Сара? Представих си как омразата и огорчението се завръщат. Почувствах се виновна, сякаш всичко бе станало заради мен. Бях бръкнала с пръст в раната.

Вървях бавно по криволичещите между цветята пътеки. Подминавах спортисти, хора, излезли на разходка, възрастни семейства, градинари, туристи, влюбени двойки, почитатели на тай-чи, играчи на петанк, тийнейджъри и хора, които се препичаха на слънце. Обичайните посетители на парка. И много бебета. Разбира се, всяко едно от тях ме караше да мисля за малкото същество, което растеше в мен.

По-рано същия ден, преди часа при лекарката, бях говорила с Изабел. Както винаги, тя ми предложи цялата си подкрепа. Заяви, че изборът е мой, независимо от мнението на психиатри и приятели. Нямало значение в кого ще се вслушам или кой съвет ще последвам. Изборът бил мой. Точка. Именно това усложняваше още повече ситуацията.

Съзнавах едно: на всяка цена трябваше да държа Зоуи настрана. Тя трябваше да замине след няколко дни, за да прекара част от лятото на Лонг Айланд с Купър и Алекс, децата на Чарла. После щеше да гостува на родителите ми в Нъхант. Почувствах облекчение. Можех да направя аборт в нейно отсъствие. Естествено, ако исках да взема подобно решение.