Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 88

— Джулия, има и друго. Когато баща ми почина преди трийсет години, неговият адвокат ми обясни, че в сейфа му се съдържат секретни документи.

— Прочете ли ги? — попитах. Пулсът ми се ускори.

Той сведе очи.

— Прегледах ги набързо след смъртта му.

— И? — добавих, затаила дъх.

— Отнасяха се за магазина. Бяха свързани с картини, мебели и сребърни прибори.

— И нищо друго?

Той се усмихна на очевидното ми разочарование.

— Мисля, че не.

— Какво искаш да кажеш? — попитах изумено.

— Не им обърнах особено внимание. Прелистих набързо листата. Ядосах се, че сред тях няма информация за Сара. Тогава намразих баща си още повече.

Прехапах устни.

— Значи не си сигурен дали не си изпуснал нещо?

— Не съм. Оттогава не съм проверявал.

— Защо?

Той сви устни.

— Защото се страхувах да не се разочаровам.

— И да не се почувстваш по-зле относно баща ти?

— Да — призна той.

— Явно наистина не знаеш какво съдържат тези документи. И оттогава са минали трийсет години?

— Да.

Погледите ни се срещнаха. Само след няколко секунди Едуар запали мотора. Натисна газта и потегли като луд към банката, където се намираше сейфът. Никога не го бях виждала да кара толкова бързо. Останалите шофьори размахваха ядосано юмруци. Пешеходците отстъпваха уплашено встрани. Не си казахме и дума през целия път. Но тишината беше топла, изпълнена с очакване. Двамата сякаш споделяхме случващото се. Споделяхме нещо за пръв път в живота си. От време на време се обръщахме един към друг и се усмихвахме.

Когато обаче паркирахме на авеню „Боске“ и изтичахме до банката, тя беше затворена за обедна почивка — поредният френски навик, който ме влудяваше, особено днес. Бях ужасно разочарована.

Едуар ме целуна по двете бузи и нежно ме побутна.

— Тръгвай, Джулия. Ще се върна в два часа, когато отворят отново. Ще ти се обадя, ако открия нещо.

Отправих се надолу по улицата и се качих на автобус номер 92, който щеше да ме закара право до офиса, на отсрещния бряг на Сена.

Когато автобусът потегли, се обърнах назад. Едуар чакаше пред банката — самотна скована фигура в тъмнозелено сако.

Чудех се как ли ще се почувства, ако не намери нищо за Сара в сейфа, а само документи за стари картини и порцеланови чинии.

Мислите ми бяха с него.

— Сигурна ли сте, мис Джармънд? — попита лекарката и ме изгледа над кръглите си очила.

— Не — отвърнах искрено. — Но е хубаво да ми запишете час.

Тя разучи медицинския ми картон.

— С удоволствие ще го направя, но не съм убедена, че сте доволна от решението.

Спомних си за предишната вечер. Бертран се бе държал изключително нежно и внимателно. Цяла нощ ме прегръщаше, като непрекъснато повтаряше, че ме обича. Нуждаел се от мен, но не искал да се примири с мисълта, че ще има дете на толкова напреднала възраст. Според него щяхме да се сближим още повече с годините. Каза, че можем да пътуваме по-често, когато Зоуи поотрасне. Той си представяше петдесетте като втори меден месец.

Слушах думите му, а по бузите ми се стичаха сълзи в тъмното. Каква ирония! Бертран изговаряше всичко онова, за което си мечтаех. Беше нежен, привързан и всеотдаен. Имаше обаче една пречка да се зарадвам — носех рожбата, която той не желаеше. За последен път можех да бъда майка. Не спирах да мисля за думите на Чарла: „Детето е и твое.“