Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 86

— Всички стояхме като вцепенени. Момичето припадна. Просто се стовари на пода. Баща ми я вдигна и я сложи на леглото. Тя се свести и като видя лицето му, замята глава и запищя. Започнах да разбирам какво се е случило. Слушах баща ми и възрастните хора, които бяха дошли с нея. Мъртвото момче беше брат й. Преди бяха живели в нашия апартамент. Малкият се скрил в шкафа на шестнайсети юли, в деня на арестите. Момичето си мислело, че ще може да го освободи по-късно, но полицията отвела семейството й в лагер извън Париж.

Отново мълчание. Мигът ми се стори безкраен.

— А после? Какво стана после? — попитах, след като най-накрая възвърнах гласа си.

— Мъжът и жената бяха от Орлеан. Момичето избягало от близкия лагер и попаднало в тяхната ферма. Те искали да й помогнат и я придружили до дома й в Париж. Баща ми обясни, че семейството ни се е преместило в апартамента в края на юли. Каза, че не е знаел за тайния шкаф в моята стая. Никой от нас не предполагаше за него. Аз бях усетил неприятна миризма, но баща ми мислеше, че е от канализацията. Очаквахме водопроводчик следващата седмица.

— Той какво направи с… малкото момче?

— Не знам. Спомням си само, че предложи да се погрижи за всичко. Беше шокиран и ужасно разстроен. Май старите хора взеха тялото със себе си. Не съм сигурен.

— А после? — попитах задъхано.

Едуар ме изгледа язвително.

— А после! А после! — Той се изсмя горчиво. — Джулия, можеш ли да си представиш как се почувствахме, след като момичето си тръгна? Тя ни гледаше с такава омраза и презрение. Смяташе ни за безотговорни. За престъпници, и то от най-лошия вид. Бяхме се нанесли в нейния дом. Бяхме оставили братчето й да умре. А очите й… В тях се четеше толкова злоба, болка и отчаяние. Това десетгодишно момиче ни гледаше като възрастен човек.

Спомних си очите й. Потреперих.

Едуар въздъхна и потърка умореното си лице.

— Когато си отидоха, баща ми седна на леглото и зарови глава в дланите си. После заплака. Дълго и неутешимо. Дотогава не го бях виждал да плаче. Това беше и последният път. Той беше силен, суров човек. Твърдеше, че мъжете от рода Тезак не плачат. Те никога не показваха емоциите си. Преживяхме ужасен момент. Баща ми заяви, че се е случило нещо кошмарно и двамата ще го помним цял живот. След това сподели с мен някои неща. Каза, че съм достатъчно голям, за да ги знам. Обясни ми, че не е попитал мадам Роайе кой е живял в апартамента преди нас. Досещал се, че е еврейско семейство, задържано по време на големите арести, но си затворил очите. Като много други парижани през ужасната четирийсет и втора година. Затворил си очите и в деня на арестите, когато видял как полицията качва тези хора на автобусите и ги отвежда незнайно къде. После дори не бе попитал защо жилището е празно и какво се е случило със старите вещи. Държал се като най-обикновен парижанин, нетърпелив да отиде в по-голям и по-хубав апартамент. А сега се случвало всичко това. Момичето се върнало, за да завари мъртво малкото си братче. Баща ми предположи, че то е умряло още преди да се нанесем. Каза ми, че никога няма да го забравим. И се оказа прав, Джулия. Оттогава живея с този спомен. Той ме преследва непрекъснато вече шейсет години.