Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 85

— Да? — каза той.

Кое беше това момче? И какво правеше в нейното жилище?

— Дойдох да взема братчето си — запелтечи Сара. — Ти кой си? Къде е Мишел?

— Братчето ти? — попита бавно момчето. — Тук няма Мишел.

Тя го изблъска встрани. Не забеляза новите картини в коридора, непознатата библиотека и странния килим на червено-зелени шарки. Момчето изкрещя изненадано, но Сара не спря. Изтича по дългия коридор и нахълта в стаята си. Не обърна внимание на сменените тапети, леглото, книгите и вещите, които не бяха техни.

Момчето извика: „Татко, татко!“ Откъм съседната стая се чуха нервни стъпки.

Сара извади ключа от джоба и повдигна капачето под формата на електрически ключ. Скритата ключалка се появи пред нея.

На вратата се позвъни. Сара долови сподавени, тревожни гласове, които звучаха все по-отблизо. Жюл и Жьонвиев разговаряха с непознат мъж.

Трябваше да действа бързо. Не преставаше да шепне: „Мишел, Мишел. Аз съм, Сирка.“ Пръстите й трепереха толкова силно, че тя едва не изпусна ключа.

Зад гърба й момчето влезе задъхано в стаята.

— Какво правиш? — попита. — Защо си в стаята ми?

Сара пренебрегна въпроса и опипа с пръсти ключалката. Беше напрегната и нетърпелива. Отне й известно време да пъхне ключа. Най-накрая ключалката щракна и тайната врата се отвори.

Връхлетя я ужасна миризма. Тя се отдръпна назад. Момчето до нея подскочи уплашено. Сара падна на колене.

В стаята дотича висок мъж с прошарена коса, следван от Жюл и Жьонвиев.

Сара не можеше да говори. Тялото й се тресеше. Тя закри с ръце очите и носа си, за да прогони миризмата.

Жюл се приближи до нея, сложи ръка на рамото й и надникна в шкафа. Взе я в прегръдките си и се опита да я изведе навън.

— Хайде, Сара. Ела с мен — прошепна в ухото й той.

Тя започна да се извива с всичка сила. Дереше с нокти и риташе. Най-накрая се отскубна и отиде при отворения шкаф.

В дъното зърна малкото безжизнено тяло, свито на кълбо. После видя красивото личице, потъмняло до неузнаваемост.

Отново падна на колене и закрещя с пълно гърло. Викаше майка си, баща си и Мишел.

Едуар Тезак се вкопчи в кормилото, докато кокалчетата на пръстите му побеляха. Втренчих се като хипнотизирана в тях.

— Все още чувам писъците й — прошепна той. — Няма да ги забравя. Никога.

Почувствах се зашеметена от нещата, които току-що бях научила. Сара Старжински бе избягала от Бон-ла-Роланд, а после се бе върнала на улица „Сентонж“, за да направи ужасяващо разкритие.

Бях онемяла. Наблюдавах Едуар с разширени очи. Той продължи с пресипнал глас:

— Беше ужасяващ момент. Баща ми надникна в шкафа. Аз също се опитах, но той ми попречи. Не разбирах какво се случва. Усещах само отвратителната миризма. Вонеше на нещо развалено и гнило. После баща ми бавно извади мъртвото момче. Беше едва на три-четири години. За пръв път виждах труп. Гледката ме потресе. Детето имаше къдрава руса коса. Вкочаненото му тяло беше свито на кълбо, а главата му бе подпряна върху дланите. Кожата му бе придобила ужасен зеленикав цвят.

Едуар се задави и млъкна. Помислих, че ще повърне.

Докоснах ръката му, за да изразя своето съчувствие. Ситуацията беше абсурдна. Опитвах се да успокоя своя горд, високомерен свекър, който изведнъж се бе превърнал в тъжен и треперещ старец. Едуар избърса сълзите си с несигурни пръсти. После продължи: