Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 84

За мой ужас лицето му се сбръчка. По бузите му потекоха сълзи. Не бях в състояние да говоря. Можех само да изчакам и да го изслушам. До мен не седеше арогантният баща на Бертран, а някой друг. Човек, който носеше в себе си тайна от дълго време. Цели шейсет години.

Пътуването с метро до улица „Сентонж“ беше кратко — само няколко спирки и едно прекачване на Бастилията. Когато завиха по „Бретан“, сърцето на Сара заби по-силно. Тя се прибираше у дома. Само след минути щеше да си бъде вкъщи. Вероятно родителите й бяха успели да се върнат в нейно отсъствие. Сигурно я чакаха в апартамента заедно с Мишел. Нима беше абсурдно да си мисли подобно нещо? Да не бе загубила разсъдъка си? Можеше ли изобщо да се надява? Сара беше едва на десет години и искаше да вярва в доброто. Повече от всичко на света.

Докато дърпаше нетърпеливо Жюл за ръката, тя усети как надеждата избуява в нея подобно на диво растение. В същото време чуваше тих, сериозен глас, който й нашепваше: „Не се надявай, Сара. Не вярвай. Представи си, че никой не те чака вкъщи. Папа и маман няма да бъдат там, апартаментът ще е потънал в прах и мръсотия, а Мишел… Мишел…“

Стигнаха до номер 26. Тя забеляза, че нищо не се е променило. Пред дома й се простираше спокойната тясна улица, която познаваше от малко дете. Сара се зачуди защо животът на хората се преобразява толкова бързо, а пътищата и сградите си остават същите.

Жюл отвори тежката порта. Дворът все още бе потънал в зеленина и ухаеше на влага. Когато влязоха във фоайето, мадам Роайе открехна вратата на стаичката си. Преди да подаде глава, Сара пусна ръката на Жюл и изтича към стълбите. Трябваше да действа бързо. Най-после бе стигнала у дома. Нямаше време за губене.

Щом се изкачи задъхана на първия етаж, тя дочу любопитния глас на портиерката:

— Търсите ли някого?

— Да, семейство Старжински — отекна гласът на Жюл.

Сара чу смеха на мадам Роайе, неприятен и гърлен.

— Те си отидоха, мосю! Заминаха! Няма да ги намерите тук.

Сара спря на площадката на втория етаж и надникна през прозореца. Мадам Роайе стоеше на двора, облечена с мръсната си синя престилка. Малката Сюзан бе подпряна на рамото й. „Отидоха си… Заминаха…“ Какво искаше да каже? Къде бяха заминали? Кога?

Но сега нямаше време да мисли за това. От дома й я деляха само два етажа. Пискливият глас на портиерката я застигна, докато тичаше нагоре по стълбите:

— Полицаите ги отведоха, мосю. Арестуваха всички евреи в района. Качиха ги на голям автобус. Много стаи се освободиха тук, мосю. Търсите ли апартамент под наем? Жилището на Старжински е заето, но ще ви предложа друго. На втория етаж има едно, ако се интересувате. Мога да ви го покажа!

Останала без дъх, Сара стигна до четвъртия етаж. Беше толкова уморена, че се облегна на стената и се преви надве.

Заблъска по вратата с бързи, отчетливи удари на дланта си. Не последва отговор. Заблъска по-силно, този път с юмруци.

Изведнъж долови стъпки в апартамента. Вратата се отвори. На прага се появи момче на дванайсет-тринайсет години.