Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 83

Кимнах.

— Да, разбрах кой е живял там, преди да се нанесете. Зоуи сигурно ти е казала.

Той въздъхна и отпусна глава на гърдите си. Малките гънки кожа покриха яката на ризата му.

— Джулия, нали те предупредих?

Сърцето ми заби по-силно.

— Помоли ме да не задавам въпроси на маме — възразих. — Така и направих.

— А защо продължаваш да се ровиш в миналото? — попита той.

Лицето му посърна. Дишаше учестено, сякаш изпитваше болка.

Най-после бе изплюл камъчето. Сега осъзнах защо е искал да поговорим.

— Просто научих кой е живял там — заявих разпалено. — Това е всичко. Трябваше да разбера. Не знам повече. Нямам представа какво общо имат твоите близки с цялата работа…

— Нищо! — прекъсна ме Едуар. Почти викаше. — Не сме виновни за задържането на еврейското семейство.

Запазих мълчание. Не откъсвах очи от него. Той трепереше. Беше ми трудно да преценя дали е от ярост или от друга емоция.

— Не сме виновни — повтори настойчиво Едуар. — Отвели са ги във „Вел’д’Ив“ по време на арестите. Но ние не сме ги предавали на полицията. Не сме направили нищо такова, разбираш ли?

Изгледах го шокирана.

— Никога не съм ви подозирала, Едуар. Никога!

Той се опита да си възвърне самообладанието, като прокара треперещи пръсти по челото си.

— Задаваш прекалено много въпроси, Джулия. Ужасно си любопитна. Ще ти обясня как се случи. Изслушай ме. Навремето имаше една портиерка, мадам Роайе. Беше приятелка с нашата портиерка. Тогава живеехме на улица „Тюрен“, недалеч от „Сентонж“. Мадам Роайе харесваше маме, която беше мила и любезна с нея. Именно тя каза на родителите ми, че жилището се е освободило. Наемът беше нисък, а апартаментът — по-голям от този на „Тюрен“. Ето защо се преместихме. Това е всичко!

Не свалях очи от него. Той продължаваше да трепери. За пръв път го виждах толкова объркан и отчаян. Внимателно докоснах ръката му.

— Добре ли си, Едуар?

Тялото му се тресеше. Помислих, че му е прилошало.

— Да, да — отвърна той, но гласът му прозвуча дрезгаво. Не разбирах защо е пребледнял и ядосан. — Маме не знае — продължи той и сведе глава. — Никой не знае. Ясно ли е? Майка ми не бива да го чува.

Последното ме озадачи.

— Какво? — попитах. — За какво говориш, Едуар?

— Джулия — заяви той и се втренчи в мен, — ти си научила кое семейство е живяло в апартамента преди нас. Видяла си имената им.

— Не разбирам — промърморих.

— Видяла си имената им, нали? — изрева Едуар и аз подскочих. — Открила си какво се е случило.

Вероятно съм изглеждала напълно объркана, тъй като Едуар въздъхна и зарови лице в дланите си.

Седях безмълвно до него. Какво, за бога, имаше предвид? Какво толкова бе станало, че никой не биваше да узнае?

— Момичето — заяви той накрая и вдигна очи. Едва чувах шепота му. — Какво разбра за нея?

— Моля? — попитах разтревожено.

Гласът и очите му излъчваха нещо, което ме плашеше.

— Момичето — повтори сподавено Едуар. — Тя се върна. Няколко седмици след като се бяхме нанесли. Дойде в апартамента. Тогава бях на дванайсет. Никога няма да я забравя. Винаги ще помня Сара Старжински.