Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 82

Втренчих се в нея. Звучеше ми невероятно. Абсурдно. И все пак се случваше често. Зоуи беше единственото дете в класа, чиито родители са женени от петнайсет години. Казах на Изабел, че не искам да говоря за това. Хапнахме шоколадов мус и изгледахме „Госпожиците от Рошфор“ на нейния дивиди плейър. Когато се прибрах вкъщи, Бертран беше под душа, а Зоуи — в царството на сънищата. Пъхнах се под завивките. Съпругът ми отиде в дневната, за да гледа телевизия. Не усетих кога си е легнал.

Днес трябваше да посетя маме. За пръв път ми се прииска да се обадя в старческия дом, за да отменя срещата. Чувствах се изтощена. Щеше ми се да остана в леглото цяла сутрин. Но знаех, че тя ще ме чака. Представих си как ще облече сиво-лилавата рокля, ще си сложи ярко червило и парфюм „Шалимар“. Не можех да я разочаровам. Когато пристигнах пред дома малко преди обед, забелязах сребристия мерцедес на Едуар. Обзе ме паника.

Той бе дошъл, за да се срещне с мен. Никога не посещаваше майка си, когато аз бях при нея. Всички следвахме определен график. Лор и Сесил се отбиваха през уикенда, Колет — в понеделник следобед, а Едуар във вторник и петък. Аз обикновено идвах със Зоуи в сряда и сама в четвъртък. Винаги се придържахме строго към това разписание.

Едуар действително беше в стаята. Седеше с изправени рамене и слушаше майка си. Тя току-що бе приключила с обяда, който й сервираха ужасно рано. Изведнъж се почувствах несигурна, като виновна ученичка. Какво искаше Едуар от мен? Не можеше ли просто да вдигне телефона и да ми определи среща? Защо бе чакал досега?

Прикрила възмущението и страха си зад сърдечна усмивка, целунах Едуар по двете бузи и седнах до маме. Както винаги, хванах ръката й. Надявах се, че бащата на Бертран ще си тръгне, но той остана, наблюдавайки ни с радостно изражение. Смутих се. Като че ли някой бе навлязъл в личното ми пространство. Едуар щеше да слуша и преценява всяка дума, която кажех на маме.

След половин час той се изправи и се втренчи в часовника си. После ме погледна със странна усмивка.

— Джулия, трябва да поговорим — промърмори тихо, така че маме да не го чуе.

Видях, че се изнервя. Пристъпваше от крак на крак и ме наблюдаваше настойчиво. Целунах маме за довиждане и го последвах до колата. Той ме покани да се кача вътре. Седна до мен и започна да си играе с ключовете, но не запали двигателя. Зачаках, изумена от несигурните движения на пръстите му. Настъпи тишина, тежка и непоносима. Озърнах се из малкия парк, където сестрите разхождаха възрастни хора в колички.

Едуар наруши мълчанието.

— Как си? — попита той със същата престорена усмивка.

— Добре — отвърнах. — А ти?

— И аз. Колет също.

Отново тишина.

— Вчера говорих със Зоуи, докато ти беше навън — допълни той, без да ме поглежда.

Загледах профила му — внушителния нос и волевата брадичка.

— И? — попитах уморено.

— Спомена, че правиш проучвания…

Едуар замлъкна. Ключовете издрънчаха в ръката му.

— За апартамента — добави и най-после ме погледна в очите.