Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 8

Колкото и да беше странно, портиерката не спеше и чакаше зад вратата на стаичката си. Момичето забеляза някакво особено злорадство в изражението й. Защо гледаше така? Защо обръщаше внимание само на мъжете, а пренебрегваше тях двете, сякаш й бяха напълно непознати? Майка й винаги се бе отнасяла добре с тази жена. От време на време се грижеше за малката й дъщеря Сюзан, която плачеше непрекъснато заради коликите. Но майка й винаги проявяваше търпение и успокояваше Сюзан с песни на родния си език. Бебето обичаше мелодиите и заспиваше веднага.

— Знаете ли къде са бащата и синът? — попита полицаят и й подаде ключа от апартамента.

Портиерката сви рамене. Продължаваше да избягва погледите на момичето и жената. Прибра ключовете с рязък, собственически жест, който не хареса на момичето.

— Не — отвърна тя. — Напоследък не съм виждала мъжа. Сигурно се е скрил някъде с момчето. Защо не проверите в мазето и на тавана? Ще ви заведа.

В този миг бебето заплака. Портиерката се обърна назад.

— Нямаме време — заяви мъжът с шлифера. — Трябва да тръгваме. Ще се върнем по-късно, ако се наложи.

Портиерката влезе в стаичката и взе на ръце плачещото дете. Каза, че в съседната сграда живеят още семейства. Изброи имената им с огромно отвращение и за момент момичето си помисли, че ги произнася като някоя ругатня — една от онези мръсни думи, които човек не биваше да използва.

Най-накрая Бертран прибра телефона в джоба си и насочи цялото си внимание към мен. После ме дари с една от своите неустоими усмивки. Защо имам толкова красив съпруг, зачудих се за пореден път. Когато се запознахме преди години в ски курорта Куршевел, той имаше хилав момчешки вид. Сега беше на четирийсет и седем, с едро и мускулесто телосложение. Излъчваше мъжество, френски финес и стил. Наподобяваше скъпо вино, което с времето ставаше все по-силно и изтънчено. Аз самата бях изгубила безвъзвратно младостта си някъде между река Чарлс и Сена. Определено можеше да се каже, че не разцъфтявам на средна възраст. Сребристата коса и бръчките, които подчертаваха красотата на Бертран, при мен създаваха точно обратния ефект.

— Е? — каза той и ме хвана небрежно за дупето, въпреки че неговият съдружник и дъщеря ни гледаха отстрани. — Не е ли страхотен?

— Страхотен е — повтори Зоуи. — Антоан току-що ни обясни какво трябва да ремонтираме. Явно няма да се нанесем още цяла година.

Бертран се засмя. Имаше невероятно заразителен смях — сексапилна комбинация между вой на хиена и чувствено соло на саксофон. Това беше проблемът с моя съпруг. Ослепителният му чар. И той умееше да го използва максимално. Чудех се от кого ли го е наследил. Може би от родителите си Колет и Едуар? Те бяха страшно интелигентни и изискани, но не и чаровни. Или пък от своите сестри Сесил и Лор? И двете се отличаваха с безупречно възпитание и отлични маниери, но се смееха само когато смятаха, че е наложително. В крайна сметка реших, че го е наследил от маме. Непокорната, борбена маме.

— Антоан е безнадежден песимист — пошегува се Бертран. — Ще се нанесем съвсем скоро. Очаква ни много работа, но ще назначим най-добрите екипи.