Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 7

Човек никога не биваше да подава ръка на французойка, дори ако не я познаваше. Трябваше да я целуне веднъж по всяка буза.

Тогава обаче не знаех за тези обичаи.

Мъжът с бежовия шлифер разгледа отново списъка.

— Момент. Липсва едно дете. Момче.

Той произнесе името.

Момичето затаи дъх. Майката се обърна към нея, а тя бързо сложи пръст на устните си. Мъжете не забелязаха този жест.

— Къде е то? — попита мъжът.

Момичето пристъпи напред и сключи ръце.

— Братчето ми не е тук, мосю — каза тя на безупречен френски. — Замина с няколко приятели в началото на месеца. Отиде на село.

Мъжът с шлифера я изгледа внимателно, след което кимна на полицая.

— Претърси жилището. Бързо. Сигурно и бащата се крие тук.

Полицаят закрачи тежко из стаите, като отваряше грубо вратите и надничаше под леглата и в шкафовете.

Докато той ровеше шумно из апартамента, другият мъж започна да обикаля напред-назад. Когато им обърна гръб, момичето показа ключа на майка си. папа ще го вземе по-късно, прошепна тя. Жената кимна. Очевидно бе разбрала къде се намира момчето. В следващия миг обаче се намръщи и размаха ръка във въздуха. Къде смяташе да остави ключа? Как щеше бащата да научи за скривалището на малкия? Изведнъж мъжът се обърна и се втренчи в тях. Майката замръзна на място. Момичето затрепери от страх.

Той не ги изпускаше от очи. След малко отиде до прозореца и го затвори.

— Моля ви — каза майката. — Много е горещо.

Мъжът се ухили. Момичето си помисли, че никога не е виждало по-грозна усмивка.

— Ще остане затворен, мадам — заяви той. — Тази сутрин една жена хвърли детето си през прозореца и скочи след него. Не искаме подобно нещо да се случи отново.

Майката не продума. Беше вцепенена от ужас. Момичето се загледа в непознатия. Почувства невероятна омраза към него. Ненавиждаше руменото му лице, лъщящата му уста и студените, мъртви очи. Отвращаваше се от неговата разкрачена стойка, наклонената напред филцова шапка и дебелите му ръце, сключени зад гърба.

Презираше го с цялата си душа, така, както не бе презирала никого досега. Той беше още по-противен от ужасния й съученик Даниел, който говореше отвратителни неща за акцента на родителите й.

Дъщерята се ослуша. Полицаят продължаваше с непохватното претърсване на жилището. Нямаше да намери момчето. Шкафът бе замаскиран твърде добре. Братчето й беше на сигурно място. Никога нямаше да го открият. Никога.

Полицаят се върна. Сви рамене и поклати глава.

— Жилището е празно — заяви той.

Мъжът с шлифера изблъска майката към вратата и поиска ключовете от апартамента. Тя му ги подаде безмълвно. После всички заслизаха по стълбите. Движеха се бавно заради чантите и вързопите, които носеше жената. Момичето мислеше трескаво как да предаде ключа на баща си. Къде можеше да го остави? При портиерката? Дали щеше да е будна в този късен час?