Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 6

— Не — отговори то. — Не ме е страх. Заключи ме. Тук няма да ме намерят.

Момичето затвори вратичката и малкото бяло личице изчезна от погледа й. После завъртя ключа и го пусна в джоба си. Ключалката беше скрита зад повдигащо се капаче под формата на електрически ключ. Шкафът се сливаше напълно с ламперията на стената. Да, братчето й наистина беше на сигурно място, тя не се съмняваше в това.

Прошепна името му и опря длан върху дървената вратичка.

— Ще се върна по-късно. Обещавам.

Влязохме в апартамента и се опитахме да включим лампите в тъмното. Не се получи. Антоан отвори капаците на прозорците и в стаята нахлу слънчева светлина. Помещенията бяха празни и потънали в прах. Без мебели дневната изглеждаше огромна. Златистите лъчи се процеждаха през големите мръсни стъкла и хвърляха отблясъци по тъмнокафявия дървен под.

Очите ми се спряха върху празните лавици, тъмните квадрати по стените, където преди висяха красиви картини, и мраморната камина, която ни топлеше в продължение на толкова години. Маме обичаше да държи тънките си бледи пръсти на топлината от пламъците.

Отидох до прозореца и се втренчих в тихия потънал в зеленина двор. Изпитах облекчение при мисълта, че маме си е тръгнала, преди да види празния апартамент. Щеше да се разстрои. Аз бях разстроена.

— Тук още мирише на маме — каза Зоуи. — На нейния „Шалимар“.

— И на ужасната Манет — добавих и сбръчках нос.

Манет беше последният домашен любимец на маме.

Една доста своенравна сиамка.

Антоан ме погледна недоумяващо.

— Котката — поясних на английски.

Разбира се, знаех, че френската дума за женска котка е la chatte, но тя имаше и сексуален подтекст на жаргон. Изобщо не исках да ми се подиграва заради подобна странна двусмислица.

Антоан се озърна из апартамента с професионално око.

— Електрическата инсталация е доста остаряла — обясни той и посочи към белите порцеланови бушони. — Отоплението също.

Огромните радиатори бяха потъмнели от мръсотия и покрити с люспи като влечуго.

— Почакай да видиш кухнята и баните — казах аз.

— Ваната има крака — отбеляза Зоуи. — Ще ми липсват.

Антоан провери стените, като почука по тях.

— Предполагам, че с Бертран ще го ремонтирате изцяло — заяви той и се обърна към мен.

Свих рамене.

— Не знам какво смята да прави. Негова е идеята да се настаним тук. Аз не съм много ентусиазирана. Исках нещо… по-практично. Нещо ново.

Антоан се засмя.

— Ще бъде като нов, след като го завършим.

— Може би. За мен обаче винаги ще си остане жилището на маме.

Апартаментът все още носеше нейните отпечатъци, въпреки че бе отишла в старчески дом преди девет месеца. Бабата на съпруга ми беше живяла тук повече от половин век. Спомних си първата ни среща отпреди шестнайсет години. Тогава се впечатлих от картините на старите майстори, мраморната камина, върху чиято полица бяха подредени семейни снимки в красиви сребърни рамки, измамно семплите, елегантни мебели, множеството книги в библиотеката и рояла с яркочервено кадифено покривало. Слънчевата дневна гледаше към тихия вътрешен двор, а по отсрещната стена на сградата пълзеше гъст бръшлян. Именно в тази стая я срещнах за пръв път. Подадох й смутено ръка, тъй като още не бях свикнала напълно с онова, което сестра ми Чарла наричаше „френското мляскане“.