Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 79

— Жюл! — изсъска тя. — Може да се получи. Трябва да опитаме. Не ни остава друг избор.

Старецът се окопити и кимна. Като че ли бе възвърнал самообладанието си. Те купиха билетите и се насочиха към влака.

Перонът беше претъпкан. От всички посоки прииждаха пътници — жени с плачещи бебета, навъсени старци, нетърпеливи мъже в костюми. Сара знаеше какво да прави. Спомни си за момчето, което се бе измъкнало от закрития стадион в момент на суматоха. Щеше да действа по същия начин. Трябваше да се възползва от блъсканицата, заповедите на войниците и гъмжащата тълпа.

Тя пусна ръката на Жюл и се потопи в множеството така, сякаш се гмуркаше във вода. Запроправя си път сред поли и панталони, обувки, чанти и куфари. Пълзеше между хората, като освобождаваше място с малките си юмручета. Изведнъж влакът се изправи пред нея.

Когато се качи вътре, някой я хвана за рамото. Сара запази спокойствие, а на устните й се появи небрежна усмивка. Приличаше на съвсем обикновено момиче, пътуващо за Париж. Обикновено момиче като онова с лилавата рокля, което бе видяла на перона, докато ги караха към лагера.

— Баба ме чака — каза тя с невинна усмивка и посочи към вътрешността на влака.

Войникът кимна и я пусна. Останала без дъх, Сара тръгна през вагона, надничайки през прозорците. Сърцето й биеше до пръсване. Жюл и Жьонвиев излязоха от тълпата и я изгледаха смаяно. Тя им помаха победоносно. Гордееше се със себе си. Беше успяла да се добере до влака съвсем сама, войниците дори не я спряха за проверка.

Усмивката й изчезна, щом видя немските офицери, които се качиха във вагона. Те говореха високо и грубо, докато вървяха през оживения коридор. Пътниците се обръщаха уплашено в другата посока, свеждаха глави и се стараеха да не привличат излишно внимание.

Сара стоеше в един ъгъл, почти скрита от Жюл и Жьонвиев. Забелязваше се единствено лицето й, което се подаваше между раменете на възрастните хора. Момичето наблюдаваше как германците приближават. Беше като омагьосана. Не откъсваше поглед от тях. Жюл й прошепна да извърне глава, но тя не можеше.

Един от войниците й се стори особено неприятен. Беше висок и слаб, с много бяло ръбесто лице. Сините му очи бяха толкова светли, че изглеждаха прозрачни под дебелите розови клепачи. Когато групата офицери мина покрай тях, високият мъж протегна дългата си ръка и ощипа Сара по ухото. Тя подскочи от ужас.

— Не се плаши от мен, момче — ухили се офицерът. — Някой ден и ти ще станеш войник, нали?

Усмивките, залепени на лицата на Жюл и Жьонвиев, не помръднаха. Останаха си все така ведри. Двамата я държаха за ръце уж небрежно, но тя усещаше, че пръстите им треперят.

— Имате хубав внук — каза офицерът и погали голата й глава с огромната си длан. — Със светли очи, русокос. Напомня ми на децата в моята страна.

Той я огледа още веднъж, после се обърна и тръгна след другите мъже. Взе ме за момче, помисли си Сара. Дори не предположи, че съм еврейка. Хората можеха ли изобщо да познаят дали някой е евреин? Не беше сигурна. Веднъж бе попитала Армел. Приятелката й бе обяснила, че тя не прилича на еврейка заради русата коса и светлите очи. Значи външността ми ме спаси днес, заключи Сара.