Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 77

Той погледна към улицата. После вдигна кошницата и въздъхна.

— Един ден лагерът се изпразни. Предположих, че евреите са си отишли. Нямах представа къде. Спрях да мисля за тях. И другите хора също. Вече не говорим за това. Не искаме да си спомняме. По-младите тук дори не са чували за лагера.

Мъжът се обърна и се отдалечи. Записах всичко в бележника си. Усетих как отново ми призлява. Този път не бях сигурна дали се дължи на сутрешното неразположение или на онова, което бях прочела в очите на стареца — безразличие и презрение.

Тръгнахме с колата от площад „Марше“. Минахме по улица „Роланд“ и паркирахме пред техникума.

Техникумът се помещаваше в безлична модерна постройка, край която се издигаше стара водна кула. Трудно можех да си представя, че лагерът е бил тук, на мястото на бетонната сграда и паркинга. Около входа пушеха ученици. Бяха в обедно междучасие. На запуснатата морава отпред забелязахме странни скулптури на разкривени фигури. Отгоре пишеше: „Те трябва да живеят един за друг и един с друг като братя.“ Нищо повече. С Бамбър се спогледахме озадачено.

Попитах един ученик дали скулптурите са свързани с лагера. „Кой лагер?“, учуди се той. Неговият приятел се изкикоти. Разказах им накратко за лагера. Думите ми сякаш ги стреснаха. Някакво момиче се обади, че в долната част на улицата има паметник. Не го бяхме забелязали на идване. Поинтересувах се дали става въпрос за мемориал. Тя предположи, че е така.

Паметникът представляваше обелиск от черен мрамор с избледнели златисти букви. Беше построен по инициатива на кмета на Бон-ла-Роланд през 1965 г. На върха се открояваше Давидова звезда. Отдолу бяха изписани имена. Безброй имена. Две от тях ми се сториха болезнено познати. Старжински, Владислав. Старжински, Ривка.

В основата на паметника забелязах малка квадратна урна. „Тук се съхранява прахът на нашите мъченици от Аушвиц-Биркенау.“ Над урната, точно под списъка с имена, прочетох следното: „В памет на всички 3500 деца, интернирани в Бон-ла-Роланд и Питивие, отделени от родителите си и депортирани в Аушвиц, където са намерили смъртта си.“ Бамбър продължи с безупречния си британски акцент: „Жертви на нацистите, погребани в Бон-ла-Роланд.“ Отдолу бяха изписани имената, които видяхме на гробището. Децата от „Вел’д’Ив“, починали в лагера.

— Пак жертви на нацистите — подметна Бамбър. — Явно французите страдат от амнезия.

Двамата останахме там, потънали в мълчание. Бамбър беше направил няколко снимки, но сега фотоапаратът му бе прибран в калъфа. Черният мраморен обелиск не споменаваше, че френската полиция е била отговорна за лагера. Нямаше и намек за случилото се зад бодливата тел.