Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 78

Погледнах назад към селото. Отляво се издигаше тъмният шип на местната църква.

Сара Старжински бе вървяла по този път. Беше минала покрай мястото, където стоях сега, и бе завила наляво, към лагера. Няколко дни по-късно родителите й бяха напуснали Бон-ла-Роланд, за да бъдат отведени към гарата и смъртта си. Децата бяха останали в лагера в продължение на седмици, след което ги бяха изпратили в Дранси. След дългото пътуване до Полша бяха умрели съвсем сами.

Какво се бе случило със Сара? Дали бе намерила смъртта си тук? На гробището и паметника не се споменаваше името й. Беше ли успяла да избяга? Погледнах към водната кула. Намираше се в северния край на градчето. Можеше ли Сара да е още жива?

Телефонът ми иззвъня и ни сепна. Беше сестра ми Чарла.

— Добре ли си? — попита тя. Гласът й звучеше изненадващо ясно, като че ли беше до мен, а не на хиляди километри отвъд океана. — Нещо ми подсказа, че трябва да ти се обадя.

Първата ми мисъл беше за бебето, което носех. Следващата — за думите на Бертран от миналата нощ: „краят на брака ни“.

Настоящето отново се стовари върху раменете ми.

Шумната гара в Орлеан приличаше на мравуняк, гъмжащ от сиво-зелени униформи. Сара не се отделяше от възрастната двойка. Стараеше се да не показва страха си. Щом се бе добрала чак до тук, все още съществуваше надежда, че не е загубила всичко и всички. Само трябваше да бъде смела и силна, за да стигне до Париж.

— Ако някой попита коя си — прошепна Жюл, докато чакаха на опашката за билети, — кажи, че си нашата внучка Стефани Дюфор. Обръснали сме ти главата, защото си хванала въшки в училище.

Жьонвиев оправи яката на Сара.

— Ето така — рече тя и се усмихна. — Изглеждаш чиста и спретната. И красива. Точно като внучката ни!

— Наистина ли имате внучка? — попита Сара. — Това нейните дрехи ли са?

Жьонвиев се засмя.

— Имаме само двама палави внуци, Гаспар и Никола. Синът ни се казва Ален. Той е на четирийсет и три. Живее в Орлеан със съпругата си Анриет. В момента носиш дрехите на Никола. Малко по-голям е от теб. И доста непослушен!

Сара се възхищаваше на старите хора, които се опитваха да изглеждат ведри и бодри. Преструваха се, че денят е нормален и им предстои съвсем обикновено пътуване до Париж. Но тя забеляза как очите им постоянно шарят наоколо. Бяха нащрек. Притеснението й се засили, когато видя, че войниците проверяват всички пътници, качващи се във влаковете. Проточи врат, за да ги огледа. Германци ли бяха? Не, французи. Френски войници. Сара не носеше документ за самоличност. Не притежаваше нищо, освен ключа и парите. Тя подаде крадешком дебелата пачка на Жюл, който я погледна озадачено. Сара кимна към войниците, които препречваха пътя.

— Какво очакваш да направя с тези пари, Сара? — прошепна Жюл.

— Ще поискат личната ми карта, а аз нямам. Парите ще помогнат.

Жюл се втренчи в мъжете, чакащи в редица пред влака. Тревогата му нарасна. Жьонвиев го сръга в ребрата.