Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 76

Сара отвори вратата.

— Сбогом — каза на възрастните хора. — Сбогом. И благодаря.

Обърна се и тръгна към портата. Беше лесно. Когато обаче мина през изхода и се наведе да погали кучето по главата, изведнъж осъзна какво е направила. Сега оставаше съвсем сама. Нямаше си никого. В съзнанието й отекна пронизителният писък на Рашел. Силните стъпки на маршируващите войници. Смразяващият смях на лейтенанта. Смелостта й се стопи. Противно на волята си, тя се обърна към къщата.

Жюл и Жьонвиев я гледаха през прозореца. В следващия миг и двамата се раздвижиха. Жюл взе каскета си, а жена му посегна към чантата си. Изтичаха бързо навън и заключиха вратата. Когато стигнаха при нея, Жюл сложи ръка на рамото й.

— Моля ви, не ме спирайте — промълви Сара и се изчерви.

Беше щастлива и същевременно ядосана, че са я последвали.

— Да те спрем ли? — усмихна се Жюл. — Няма да те спрем, малко глупаче. Идваме с теб.

Тръгнахме към гробището под изпепеляващото слънце. Изведнъж усетих, че ми прилошава. Спрях и си поех въздух. Бамбър се разтревожи. Казах му да не се притеснява, просто се нуждая от сън. Той ме изгледа недоверчиво, но си замълча.

Въпреки че гробището беше малко, ни трябваше доста време, за да открием каквото търсим. Почти се бяхме отказали, когато Бамбър забеляза няколко дребни камъчета върху един от гробовете. Еврейска традиция. Приближихме се. На плоския бял камък бе написано:

Този паметник е издигнат от

еврейски ветерани десет години след тяхното

интерниране. В памет на всички мъченици, жертви

на хитлеристката жестокост.

Май 1941 — май 1951 г.

— Хитлеристката жестокост! — отбеляза сухо Бамбър. — Звучи така, сякаш французите не са имали нищо общо с цялата работа.

От едната страна на надгробния камък се виждаха няколко имена и дати. Наведох се, за да ги прочета. Деца. Едва на две-три години. Бяха умрели в лагера през юли и август 1942 г. Деца от „Вел’д’Ив“.

Почувствах, че няма да намеря покой, докато не разбера какво се е случило със Сара Старжински. Трябваше да узная тайната, която семейство Тезак така умело прикриваше.

Докато се връщахме към центъра на селото, срещнахме един старец. Вървеше бавно, понесъл кошница със зеленчуци. Вероятно беше над осемдесетгодишен. Имаше кръгло червендалесто лице и побеляла коса. Попитах го дали знае къде е старият концентрационен лагер. Старецът ни изгледа подозрително.

— Лагерът ли? Търсите лагера?

Кимнахме.

— Никой не се интересува от него — промърмори той и задърпа стръковете праз в кошницата. Очевидно избягваше погледите ни.

— Знаете ли къде се е намирал? — настоях да разбера аз.

Той се изкашля.

— Как иначе! Целият ми живот премина тук. По онова време бях съвсем млад и не си давах сметка какво се случва вътре. Никой не говореше за това. Преструвахме се, че не го забелязваме. Знаехме, че там има евреи, но не смеехме да питаме нищо. Страхувахме се.

— Спомняте ли си нещо конкретно? — продължих аз.

— През четирийсет и втора бях петнайсетгодишен — отвърна той. — Много добре си спомням онова лято. Тълпи евреи слязоха на гарата и минаха по тази улица. Бяха страшно много. Един ден чухме писъци. Пронизителни писъци, идващи от лагера. Ние живеехме далеч от него, но ги чухме. Огласяха селото. Продължиха цял ден. Чух разговорите на родителите ми със съседите. От тях разбрах, че майките в лагера са отделени от децата си. Не знаехме защо. Спомням си, че видях група жени, които вървяха към гарата. Не, не вървяха. По-скоро едва кретаха по пътя, препъваха се и плачеха, а полицаите ги блъскаха напред.