Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 74

Композиция номер 15 от 5 август 1942 г. бе отвела родителите на Сара Старжински директно към смъртта им.

Тази нощ Сара спа неспокойно. Непрекъснато чуваше виковете на Рашел. Къде се намираше тя сега? Чувстваше ли се по-добре? Някой помагаше ли й да оздравее? Къде бяха отишли всички еврейски семейства, майка й и баща й? А децата от лагера Бон-ла-Роланд?

Сара лежеше по гръб и се вслушваше в тишината на старата къща. Имаше толкова много въпроси. И никакви отговори. В миналото баща й, и обясняваше всичко. Защо небето е синьо, от какво са направени облаците, как се появяват бебетата. Защо морето има приливи и отливи, как растат цветята, защо хората се влюбват. Винаги й отделяше достатъчно време. Отговаряше търпеливо и спокойно, с ясни думи и жестове. Никога не казваше, че е зает. Обичаше настоятелните й въпроси. Често я хвалеше, че е много умно момиче.

Наскоро обаче не й бе отвърнал по обичайния начин. Тогава тя го бе попитала за жълтата звезда, за забраната да ходят на кино и да посещават обществените басейни. За вечерния час и мъжа в Германия, който мразеше евреите и чието име я караше да потръпва. Но баща й не бе отвърнал както обикновено. Беше уклончив и мълчалив. А когато Сара се поинтересува за втори или трети път, точно преди мъжете да ги отведат в онзи черен четвъртък, защо всички ненавиждат евреите — едва ли се страхуваха от тях, понеже ги смятаха за „различни“, — той погледна встрани, сякаш не бе чул въпроса й. Но тя знаеше, че го е чул.

Не искаше да мисли за баща си. Спомените й причиняваха много мъка. Дори не се сещаше кога го е видяла за последно. Със сигурност беше в лагера, но кога точно? Не можеше да прецени. Майка й се бе обърнала към нея, докато се отдалечаваше с останалите плачещи жени по дългия прашен път към гарата. Образът се бе запечатал ясно в съзнанието й, подобно на снимка. Бледото лице на майка й, изумителните сини очи. Призрачната усмивка.

Но от баща си нямаше последен спомен. Не съществуваше образ, който да запомни. Затова се опита да съживи неговото изпито мургаво лице и тъжните му очи. Белите зъби и тъмната кожа. Всички твърдяха, че Сара и Мишел приличат на майка си. И двамата бяха наследили светлите й славянски черти. Имаха високи скули и бадемови очи. Баща й се оплакваше, че нито едно от децата не изглежда като него. Сара мислено прогони усмивката на баща си. Не можеше да понесе болката, която беше прекалено силна.

На другия ден щеше да замине за Париж. Трябваше да стигне до вкъщи. Искаше да разбере какво се е случило с Мишел. Сигурно и той беше спасен. Вероятно някой добър, благороден човек го бе освободил от скривалището. Но кой? Кой би решил да му помогне? Сара никога не бе вярвала на портиерката, мадам Роайе. Имаше хитри очи и злобна усмивка. Не, не и тя. Може би симпатичният учител по цигулка, който бе извикал в онзи черен четвъртък: „Къде ги водите? Те са честни, добри хора! Нямате право!“ Да, може би той бе успял да спаси Мишел. Братчето й навярно беше в неговия дом, а мъжът свиреше полски мелодии на цигулката си. Мишел се усмихваше, бузите му розовееха. Пляскаше с ръце и танцуваше в кръг. Чакаше я и всяка сутрин питаше: „Сирка ще дойде ли днес? Тя ми обеща, че ще се върне. Обеща ми!“