Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 72

— Краят на какво? — изрекох троснато.

— На нас двамата — отвърна той с ужасния приглушен глас, който ми беше чужд. — Краят на брака ни.

Замълчахме, седнали един срещу друг около кухненската маса. Попитах го защо раждането на бебето го плаши толкова. Той извърна глава, въздъхна и потърка очи. Заяви, че е прекалено възрастен. Скоро щял да стане на петдесет. Самият факт го карал да настръхва. Остаряването. Натискът да се пребори с младите хиени в работата. Нуждата да се доказва пред тях всеки ден. Било му трудно да понесе мисълта, че външността му бавно повяхва. Образът в огледалото не му давал спокойствие. До този момент не бях водила подобен разговор с Бертран. Изобщо не предполагах, че остаряването е такъв проблем за него.

— Не искам да бъда на седемдесет години, когато детето ни навърши двайсет — повтаряше непрекъснато той. — Разбери го, Джулия. Ако родиш това бебе, ще ме съсипеш. Чуваш ли? Ще ме съсипеш.

Поех си дълбоко въздух. Какво можех да кажа на Бамбър? Откъде трябваше да започна? Той едва ли щеше да го проумее. Беше толкова млад и различен. Въпреки всичко оценявах неговата загриженост. Изправих рамене.

— Няма да го крия от теб, Бамбър — започнах, без да го поглеждам. Бях се вкопчила в кормилото. — Изкарах гадна нощ.

— Проблеми със съпруга ти? — попита внимателно той.

— Да, определено — отвърнах иронично.

Бамбър кимна и се обърна към мен.

— Джулия, ако искаш да поговориш с някого, аз съм насреща — каза той и добави с мощен и сериозен глас, имитирайки Чърчил: — Никога няма да се предадем.

Не успях да сдържа усмивката си.

— Благодаря ти, Бамбър. Страхотен си.

Той се ухили.

— Как беше в Дранси?

— Господи! — изстенах. — Ужасно. Това е най-потискащото място, което някога съм виждала. В сградата живеят хора. Можеш ли да повярваш? Отидох с един приятел, чието семейство е било депортирано от там. Едва ли ще ти е забавно да снимаш Дранси. Десет пъти по-зле е от улица „Нелатон“.

Излязохме от Париж по магистрала А6. За щастие по това време на деня нямаше много движение. Пътувахме в мълчание. Осъзнах, че скоро ще трябва да поговоря с някого за случилото се. За детето. Не биваше да го тая в себе си. Чарла. Беше твърде рано да й се обадя. В Ню Йорк беше едва шест сутринта, макар че работният й ден на успешна адвокатка навярно вече започваше. Тя имаше две малки деца — същински копия на бившия й съпруг Бен. Наскоро Чарла се бе омъжила повторно за Бари, чаровен компютърен специалист, когото не познавах добре.