Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 73

Копнеех да чуя гласа на сестра си, мекия и топъл тон, с който ме поздравяваше, щом видеше номера ми. Чарла не се разбираше с Бертран. Двамата не се харесаха от самото начало. Знаех какво мисли за нея моят съпруг — красива, интелигентна и арогантна американка с феминистки възгледи. Сестра ми от своя страна го смяташе за чаровно, но надуто френско парвеню. Беше ми мъчно за Чарла. Обожавах нейния смях и искреност. Когато преди години напуснах Бостън, за да отида в Париж, тя все още беше тийнейджърка. В първите години не усещах отсъствието й. Възприемах я просто като по-малката ми сестра. Сега обаче нещата стояха другояче. Липсваше ми страшно много.

— Ехеее! — възкликна Бамбър. — Това не беше ли нашият изход?

Имаше право.

— По дяволите! — извиках.

— Не се притеснявай — каза Бамбър и разгледа картата. — Следващият също върши работа.

— Съжалявам — промърморих, — малко съм уморена.

Той се усмихна съчувствено и се въздържа от коментар. Затова харесвах Бамбър.

Наближихме Бон-ла-Роланд — мрачно селище, разположено сред житни ниви. Спряхме в центъра, до църквата и общината. Разходихме се и Бамбър направи няколко снимки. Наоколо не се виждаха много хора. Мястото ми се стори тъжно и пусто.

Бях чела, че самият лагер се намира в североизточната част. През шейсетте години сградата бе превърната в техникум. Лагерът се бе издигал на няколко километра от гарата, точно в противоположния край на селото. Ето защо депортираните семейства били принудени да минат през него. Споделих с Бамбър, че тук сигурно живеят хора, които си спомнят за случилото се. Хора, видели безкрайните тълпи от къщите си.

Железопътната гара беше ремонтирана и превърната в детска градина. Когато зърнах през прозореца пъстрите рисунки и плюшените играчки, си помислих, че в този факт се крие някаква ирония. Вдясно от сградата имаше оградено пространство, където си играеха група деца.

Отвътре излезе млада жена с дете на ръце. Попита ме дали се нуждая от помощ. Обясних й, че съм журналистка и търся информация за стария лагер от четирийсетте години. Тя никога не бе чувала за лагер в този район. Посочих табелата, закована над вратата на детската градина.

В памет на хилядите еврейски деца, жени и мъже,

минали през тази гара и концентрационния лагер

Бон-ла-Роланд между май 1941 г. и август 1943 г.,

за да бъдат депортирани в Аушвиц, където са

намерили смъртта си. Никога не забравяйте за тях.

Жената сви рамене и се усмихна смутено. Не знаеше. Но и бездруго беше твърде млада, едва ли имаше трийсет години. Събитията се бяха случили далеч преди раждането й. Попитах я дали хората често се отбиват тук, за да прочетат табелата. Тя обаче не бе забелязала никого, откакто бе започнала работа тук миналата година.

Бамбър щракаше с фотоапарата, а аз реших да обиколя ниската бяла сграда. Името на селището бе изписано с черни букви от двете страни на някогашната гара. Надникнах през оградата.

Старите релси бяха обрасли с трева и бурени, но дървените греди и ръждясалите железа все още стояха на мястото си. Няколко влака бяха тръгнали за Аушвиц по тези изоставени релси. Сърцето ми се сви при вида им. Изведнъж ми стана трудно да дишам.